Женя - това съм аз, аз - това е Женя!

Една майска вечер на 1921 г. Надежда (сестричката на Христо) го завела на гости в дома на Анна и Георги Дюстабанови. Голямата им дъщеря Евгения - абитуриентката, празнувала навлизането си в живота.
- Женя, да ти представя моя брат. Бате, това е приятелката ми Женя!
Подир сърдечното ръкостискане Женя си признала, че познава Христо Измирлиев от левия печат - и като Ведбал, и като Смирненски, но й се струвало в реда на нещата и той да я познава. Какво като била с няколко години по-малка от него! И подхванала негов куплет:

А случайна, капризна, засмяна
под прозореца спря Лорелай -
като мъдра рецепта желана,
златокъдра кат капчица чай.

Христо я прекъснал с гръмкия си смях и подхванал своята защита:

                                        
Тя бе миг и шега мимолетна,                                          
седмоцветна небесна дъга,
но умря кат мечта безответна
в непросветна тиха тъга.

И за сбогом през тънки завеси
пак нашепва ми погледът син:
"На сърцето студени компреси,
а в устата - таблетка хинин!"

Подир много срещи, достатъчни за опознаване, когато тя вече ще знае, че за него не е кукла, не и послеобеден десерт, а е любимо момиче и сестра, и другарка, когато ще чувства, че Той и Тя са едно цяло, което никой и нищо не може да раздели, Женя ще намира поводи отново да се шегува с неговите "сърдечни страдания"; да се шегува, защото и на онази ранна възраст тя е съзнавала, че момък като него не може да не ги е преживял.
Господи, ще си казва тя, та ти си му дал всичко, което трябва да притежава един младеж! И красота, и талант, и трудолюбие... (Тя не подозирала, че онзи, който много дава, бърза да си го вземе.)
А поводът за написването на стихотворението "Лорелай" е този:
Една пролетна утрин го втресло и висока температура го свалила за седмица на легло. Наглеждала го сестра му Надежда, следяла дали си пие лекарствата или ги изхвърля, какъвто навик имал. Болестта го преобразила в мрачен и свадлив момък - нещо необичайно за веселия му нрав, та Надя се опитвала и да го ободрява. Веднъж съзряла през прозореца на стаята да минава красиво русо момиче.
- Погледни! - казала с усмивка сестра му.
Христо се понадигнал от миндера и видял не коя да е, а своето сърдечно увлечение - Пенка Михайлова, наричана от него Лорелай (онази легендарна русалка, която с красотата си омагьосвала лодкарите, та се блъскали в крайбрежните скали). Неговата Лорелай го обгърнала с небесносиния си поглед, усмихнала му се, пожелала му скорошно оздравяване и продължила по пътя си.
Той поискал от сестра си чаша чай - гърлото му горяло, поискал лист и хартия и подредил стиховете, които по-горе цитирахме. 
Женя се сгрявала от мисълта, че неговата русалка му е помогнала да превъзмогне болестта, но това не й пречело да ревнува, разбира се. Защото няма обич без ревност, кой каквото ще да разправя. 
Това между другото. Като щрих за подчертаване на доброто. Иначе Женя Дюстабанова се стараела да му е полезна. Забелязала, че, увлечен в писането, Христо забравял себе си, тя ще изтича да му донесе кифла или бозица, ще му ги поднесе с онова неотразимо "мойто момче", което винаги го разсмивало... Та нали той е с пет лазарника по-голям от нея! Ала не можел да отрече зрялостта й, както и умението й да го успокоява в най-напрегнатите дни.
Респектирало го най-вече нейното възпитание в дух на колективизъм и обич към хората. Как не, та всички в семейство Дюстабанови били обичливи и всеотдайни. Христо проумял нейната неповторимост и един ден й признал чувствата си. Признанието му изглеждало излишно, защото очите им говорели далеч по-красноречиво, но кое момиче не жадува да чуе любовни думи! Изрекъл ги и двамата станали неразделни.
Ето формулата на тяхното единение, изречена от Христо: "Женя - това съм аз, аз - това е Женя!"
Провидението е завистливо обаче: в един априлски ден на 1922 година на Христо му прилошало и за първи път изхрачил кръв. Боднала го мисълта, че го ухажва "жълтата гостенка", ала скоро му се разминало и продължил да изпълнява поръчките на левите издания - за хумористични куплети, злободневни фейлетони, къси разкази, хуморески и епиграми. Вече бил подчинил всички жанрове на социалистическата идея, която в онези години печелела все нови и нови привърженици.
Тичал от редакция в редакция, разнасял своите "хвърчащи листове" с написаното, редактирал на място, когато се наложело, подменял строфи и куплети, ако е нужно - и това му се удавало, спал - не спал, ял - не ял, тръгвал отново към поредното издание. Женя не трябвало да знае, че понякога нощем кашля лошо, домашните люде трябвало да знаят, че само гърлобол го мъчи...
До пролетта на 1923 г., когато "гостенката" го принудила да отседне в дома на Манол Стойнов в Горна баня - на чист въздух.
И тук продължил да пише. Навярно тук е създал и своя шедьовър "Приказка за стълбата" - лебедовата му песен, на която насетне ще се дивят какви ли не литературни капацитети, която безсрамно ще използват и "онези, които ще кажат: Това не се отнася за мен".
Женя идвала да го види, сварвала го бодър, с очакване скоро да оздравее. Той не вярвал, че е сериозно болен, твърдял, че се чувства силен (никак не бил отслабнал), че имал само малко възпаление горе в левия бял дроб. Криел, че нощем се дави в кашлица и храчи кръв. Но скоро, на 5 юни, сестра му го сварва да повръща кръв и извиква интернист, който след преглед му препоръчва незабавно влизане в санаториум. Легло в санаториум се намерило след седмица, когато "гостенката" го била превзела напълно. И на 18 юни и този божи избраник отпътувал за небитието.
А Женя изпаднала в крайна тъга по своя годеник, отнет й завинаги така неочаквано. Когато се овладяла, заживяла сама в незабележимо примирение със съдбата си. На никого не казвала какво й е. Обич като нейната не се афишира, а се изстрадва. Имала си нещо като ритуал: отглеждала в саксии хризантеми. Казват, че хризантемите й избуявали, цъфтели и дълго не увяхвали, защото ги подхранвал споменът за неостаряващото мъдро момче, което до последно се опитвало да победи смъртта с веселата си усмивка...