Вдъхновителките
"Жената в черно" покорява с красота и духовно обаяние
Всеотдайната дружба на Пенчо Славейков с Мара Белчева е изключително плодоносна - големият български поет, окрилян от нея, написва най-добрите си творби
/ брой: 229
Каквото и да се е случило на Пенчо Славейков преди годината 1903-та, онова, което ще му донесат като житейско и творческо преживяване следващите девет лета, ще остане белязано със знака на зрялото вдъхновение. То е и значимата част от неговата биография. В тази именно преломна 1903 г. Пенчо Славейков среща Мара Белчева и този известен сред литературното общество "затворен и мълчалив човек" - като по чудо - става разговорлив и обаятелен събеседник на дамата, с която бегло се познават от детството.
Другото чудо е, че вечерта в дома на Белчева предизвиква появата на едно неугасващо до смъртта на поета чувство.
Срещата им сякаш е продиктувана от съдбовен промисъл: Пенчо говори с не коя да е българка, а с внучката на издателя и приятеля на Петко Рачов Славейков дядо Ангел, очарователната - и като жена, и като интелект - Мара Белчева, овдовяла наскоро след фатално събитие: съпругът й Христо Белчев, финансовият министър на Стефан Стамболов, по погрешка е убит от куршума, търсещ смъртта на диктатора. Онова момиченце от спомените му сега е прелестна млада дама с изтънчени маниери, с безупречно поведение, с чувствителност и интелект. Стиховете, които тя цитира в разговора им, показват верен усет за естетическото. В приятен диалог минават часове на пълна забрава. Гостът остава и през нощта.
Започват своето шествие клюките обаче. Тогавашна София е все още малък град, населен от малообразовани, но претенциозни еснафи, които хранят душиците си с чуто-недочуто за живота на по-известните. За тези душици е странно и непонятно поради какво тази изискана дама, ухажвана от толкова значими личности, дори от самия български княз Фердинанд, е благосклонна към този хром и вечно сърдит литератор.
Мара Белчева продължава да тачи паметта на съпруга си и да отбягва непрестанните и агресивни домогвания - особено в политическите среди. Деликатната й душа изпитва незаглъхваща болка по загубата и често изпада в депресия. Тя особено трудно понася нетактичните набези на неколцина мъже от княжеския кръг, включително и ухажванията на Фердинанд, и живее усамотено, със спомените от краткия си, но щастлив брак с Христо Белчев.
Изкуствено поддържа тлеенето на едно взривено чувство към обичания от нея съпруг. Тя не иска да забрави онези летни вечери, когато те - двамата с Христо - се разхождат из софийските улици, а възрастните хора край тях благославят очарователната двойка. Незабравими са и часовете на тяхната интимност, оцветени от неговата деликатност. Тези нейни спомени са в рязък дисонанс с проявите на невъздържана похот от страна на "високопоставени особи" и политиканстващи профани, успели да натрупат богатства и самочувствие в първите години на младата българска държава.
Как да забрави измислиците в жълтата преса, които са я заливали като с помия през годините подир гибелта на съпруга й! Дори опроверженията на княза й звучат кощунствено. Нима може да се вярва на човек, който държи на нощното си шкафче отливката от ръката й, за да има възможност нощем да я целува?... Да не отваряме дума за злите езици, които изопачават проявите на естествената й печал от голямата загуба! Наричали я "жената в черно", разнасяли мълвата, че била боядисала в черно дори спалното си бельо...
За спасение на душата Мара Белчева ползвала като незаменим лек портрета с лика на Христо. Спре ли поглед на скъпото лице, в съзнанието й се събуждат картините на съвмесния живот с представителния й мъж, по когото са въздишали най-красивите дами от тогавашното висше общество. Така тя дълго изпада под въздействието на "неизлечимото минало", на незабравимата любов...
Но ето - на тази среща е доволна, че чува съдържателната и мъдра реч на поета до себе си, на човека, който изглежда непохватен и уязвим като дете, нуждаещо се от помощ. Тя усеща, че му въздейства, но не се пита какво става с нея. С какво тя го преобразява? За нея в онзи момент е особено важно да му бъде в помощ, защото вече е проумяла болката му.
Славейков има причини да е мрачен - той подсъзнателно страда от своя недъг, получен от онова злощастно измръзване на пързалката в детството. (Да, детството е времето, когато всеки събира, но и губи...) Безразсъдно е детството! - колко пъти е премислял този извод през годините поетът. И се е чувствал нещастен. Неслучайно по-късно той ще търси своето изцеление с какви ли не терапии у нас и в чужбина, но дори лекарите във Франция и Швейцария не ще му дават особени надежди, че парализата на долните му крайници може да изчезне.
Пенчо вече е пригодил характера си към болестта, по-скоро към болката като част от живота му, та в онзи миг той повече се нуждае от духовна подкрепа. И Мара Белчева му я дава. Логично е, защото в него тя вижда самото Божие проникновение. Той така добре я разбира, че тя е слисана. И покорена.
Срещите им зачестяват. И скоро в измъченото й съзнание се вмъква ново силно чувство, този път обогатено и с творчески пориви. (Нали истинската любов е най-доброто вдъхновение.) Така от общуването им по-късно ще се роди и поетичното признание:
В душата ми градина
речта си посади
и надалеч отмина.
Речта ти реч роди.
Да, край него тя израства, но растежът й облагородява "стипчивата" му душа. Влиянието им е взаимно - то в пълна мяра покрива чувството, което ги свързва. Да не забравяме, че поетът до нея е немски възпитаник, тя - също, той изповядва разбирания за поезията, които напълно й допадат; тя също пише стихове, които намират топъл отзвук у него.
За дни двамата опознават душите си. Проумяват, че са родени да вървят заедно. Но ограниченото съзнание на столичния хайлайф не допуска подобна възможност, особено уязвени се чувстват неуспелите при нея "покорители на женските сърца" - "предпочела куция..."
И тровят със своите сплетни техните интелектуални дни и вечери.
Истински щастливи двамата се чувстват само в кръга на приятелите от списание "Мисъл" и когато са в странство. Дори в ориенталска Турция, където тя го води подръка, бастунът на Пенчо не привлича погледите на околните. Бастунът почуквал по калдъръмите в съзвучие с нейните токчета... Въпреки че онова, което чувало ухото, било различно от другото, което виждало окото, публиката си знаела пътя... А в слънчева Италия чувствата им се разгарят до степен на обреченост. (Такава любов е рядък феномен. Покорява и двамата.) Там те се усещат възродени. У него дори трайната болка от неизлечимата болест заглъхва.
Там, в сърцето на Европа, поетът и спътницата му се чувстват по-уютно, отколкото в своя дом. Пенчо Славейков пише стихове с непознато дотогава вдъхновение. Двамата ги четат и обсъждат, а сетне ги изпращат на д-р Кръстев, за да ги помести в поредната книжка на списание "Мисъл". Стиховете след време намират място и в сбирката "На острова на блажените", където е най-доброто от лириката на поета.
Не само д-р Кръстев проумява, че духът на приятеля му е в небивал подем, разбират го и останалите от кръга "Мисъл". И посрещат завърналите се в родината с отворени обятия. Приятелите. Неприятелите обаче "отварят плювалницата" и много скоро влюбените са принудени да си пишат писма, вместо да се срещат.
Междувременно Белчева се разболява и отново тръгва из Европа - този път по лекари. Пише на Пенчо всеки ден. (Именно от тези писма поколенията днес знаят повече за живота на двамата поети и за тяхната любов.) Пенчо Славейков продължава да твори с необикновена жар. И ето, през плодовитата 1906 г. поетът събира и издава стихосбирката си "Сън за щастие" (какво показателно заглавие!), а на следващата година - "Епически песни"; издава и първа част на "Кървава песен". Всичкото това - под въздействието на Мара Белчева, която често е до него и е най-добрият му редактор. По-късно по този повод той ще охарактеризира сполуките така: "Хубавите рожби са рожби на чудото - и чудото тук е, че жената оплоди мъжа".
Да, подтикът за осъществяването на историческия епос "Кървава песен" е нейна заслуга, макар замисълът му да е с далеч по-ранна дата - още по време на следването му в Лайпциг. Затова Славейков й отвръща с обич и внимание - лансира името й сред творческите среди, акушира някои от поетичните й творения, боготвори я.
Кръгът на списание "Мисъл" е тяхна сериозна творческа и духовна опора. В дома на Белчева често са д-р Кръстев, П.Ю. Тодоров, Яворов, Боян Пенев, сръбският поет Йован Дучич. Те обсъждат свои творби и слушат какво казва Пенчо.
Извън този кръг не всички се възхищават на Славейков и на Мара Белчева. Кирил Христов, да речем, също е учил в Германия, също споделя някои от пристрастията на кръга, но не може да понася високомерието на Пенчо, неговия тон - често пъти оскърбителен. Човекът с бастуна, смята той, съди от последна инстанция, макар да пише "грапави стихове".
Славейков гледа на останалите творци от олимпийска височина, едва ли не от върха на свръхчовека - и той чел Ницше... Кирил Христов не разбира "какво толкова е харесала Мара Белчева в този дървен дявол" и се стреми да го уязви. (Кирил Христов много харесва Белчева, но не среща взаимност.) Кирил Христов ще открие и Славейковите плагиатства от стихове на една германска поетеса, а това ще засегне болезнено Пенчо и ще му напомни как е бил отхвърлен от Гертруда Опсхлюпе, на която навремето е писал десетки писма с любовни внушения, оказало се напразно.
Не бил единствен Кирил Христов неприятел на Славейков - "назидателят" е вбесявал мнозина от интелектуалния елит на България заради непремерените си изказвания и най-вече заради своето високомерие. Нали той е автор на презрителния израз "фасулковци", станал сетне пословичен. Да, Славейков изглежда забравял, че и на свръхчовеците къркорят понякога червата... Припомняли му го другите знаещи. (Опасно е, когато човек се окриля от мисълта, че само той чете.)
Но да се върнем на темата. Любовта издига духовно и двамата. От тази любов обаче в по-голяма степен зрее Славейков. Зрее житейски, осмисляйки натрупаните от книгите знания. Зрее и творчески. И плодовете са налице.
Авторитетът му го довежда на поста директор на Народната библиотека, но в лятото на 1911 г. тогавашният просветен министър Стефан Бобчев го уволнява и за да го унижи, го назначава като редови уредник в училищния музей на ведомството. Славейков не приема подобни подаяния - стяга куфара си и заминава в чужбина. И без това "тук не го разбират"...
В Цюрих се среща с Мара и двамата обикалят Западна Европа. Днес са в Люцерн, вдругиден са в Хофлу, после в Горат, в Гьошенен, Лугано... Свършват парите и всеотдайната Мара продава единствения си дом на ул. "Христо Белчев" 12, за да "подобрят състоянието" на болния Пенчо в Италия. (Нали Италия е желаният рай за всички творци.) Прекарват зимата в Рим, после отиват във Флоренция, но здравето на поета се влошава и по лекарски съвет заминават за селцето Брунате до езерото Комо - там климатът бил по-здравословен.
Не и за Пенчо обаче. Междувременно депресията му е нараснала застрашително и е подхранила и други болести в тялото му. Той се задъхва дори когато седи. След няколко неуспешни опита за работа над творбите си Славейков започва да губи съзнание. И на 28 май 1912 г. умира...
С последните си пари Мара Белчева го погребва в местното гробище, откъдето през 1921 г. ще бъдат пренесени костите му в София. В своето страдание тази велика душа е склонна да мисли, че съдбата й е отредила да изчезват трагично мъжете, на които обрича сърцето си. А това сърце страда от всеотдайност и наивна доброта. От готовност за поредна саможертва.
Какво се случва с нея насетне?
В България обстановката е предвоенна и обеднялата Мара Белчева се записва доброволка в Балканската война като милосърдна сестра. После става учителка и води незабележим живот. В мислите си се оприличава на тлеещ въглен.
Събужда се за живот през 1918 г., когато влиза в Бялото братство на Петър Дънов с надеждата, че най-сетне ще намери "космическата мирова любов". Дали я намира, няма запазени свидетелства. Със сигурност (от нейни писма) се знае, че по онова време настоятелно се среща с известния литературен изследовател Георг Адам, на чието внимание предлага стиховете на покойния Пенчо Славейков. (Известни са и странстванията й из големите европейски градове с намерението да открие издатели на Славейкови творби.)
Видимият резултат от контактите с Адам обаче е породилата се между двамата късна любов, дала им тихи радости.
Мълвата носи сведение и за най-късната й любов - към един стихоплетец на име Боян Гацов - Мага. Помагала му да римува. Почти баба, тя изживявала своето циганско лято край Боянчо, но той не харесвал повяхналата й кожа, та тръпката оставала само у нея.
До края на дните си през 1937 г. Мара Белчева мизерства на свободен наем, поддържана единствено от мисълта, че някога е била най-близкото същество на големия Пенчо Славейков.
(Из подготвяната за печат книга "Вдъхновителките")
Мара Белчева в черно
Влюбени
4. В кръга на списание "Мисъл"
Къщата в Брунате, където двамата са лекували своите болки
Баща и син на площад "Славейков" в София (Славейков-4)