Зелен семафор за черен сценарий

Славчо Кънчев*

И порядъчните, и мошениците желаят да имат за приятели честни хора - единственото, по което си приличат.

Затворнически фолклор

Самата необходимост от политическо дискутиране на теоретично ниво не би могла да се появи, освен ако не е налице криза в политическата област, притежаваща едновременно и теоретическо, и практическо измерение. Едва тогава - и не по-рано - се поражда дълбочинна мотивация за преосмисляне (според италианския политически мислител, историк и военен теоретик Николо Макиавели), на практическата традиция или за нейното преутвърждаване (според ирландския мислител Едмънд Бърк). Летописът на Историята показва недвусмислено, че поне доскоро само кризата - мнима или реална - активира политическата мисъл с приложна насоченост.
Обществената действителност винаги съдържа проблеми, легитимирани чрез своята конкретност. Когато за определен период от време те остават извън или в периферията на полето на здравия разум в политическата практика, дефектите във функционирането на държавното управление първоначално генерират само структурни напрежения. В един следващ етап, ако продължи натрупването на дефицит на адекватни управленски инициативи, увеличените напрежения на структурата навлизат в процес на саморегулация. Участието на управленския фактор бива елиминирано в една или друга степен и се минава в режим на "автопилот", което води до дисоциация на отделни структурни компоненти на държавата, тоест

отделни институции се самоелиминират

функционално поради отсъствие на съответна адекватна нормативна база и/или липса на национално отговорен кадрови потенциал.
По-нататък количественото натрупване на отделни неефективни звена в институционалните механизми довеждат до качествено изменение в дейността на държавата по отношение на защитата на интересите на суверена. Понеже все пак държавата е създадена за човека, а не човекът да съществува заради държавата. Крайният резултат е имплозия на оперативния потенциал на държавата, последван от колапс.
Доколко гореизложеното е валидно спрямо ситуацията в България?
В много голяма степен, доколкото се отнася до борбата с корупцията. Тук като че ли е валидна афористичната тавтология от времето на социализма: "Дайте да дадем!" Едромащабната корупция у нас продължава да допринася за разпределението на ресурсите в рамките на определен малоброен елит. "Сребърните аргументи" водят до покровителство на неефективни икономически субекти, до нечестно и несправедливо разпределение на дефицитни обществени ресурси и до източване на държавната хазна в лични сметки. Във или извън България. Именно заради зловредността на корупцията още в древна Атина на нея се е гледало като на много тежко престъпление. Според Платон: "Върховният служител трябва да се отдава на службата си, без да взема каквито и да било подаръци... провинилите се, ако бъдат осъдени, да се екзекутират незабавно."
В публичното пространство отдавна се е появило следното изказване, свързано с

противодействието на корупцията

"Идеите на професор Роберт Клитгард въздействаха силно на моята администрация, докато бях кмет. През първите месеци на управлението си приложих някои от методите, разработени в книгата му "Контролиране на корупцията", за да овладея ширещата се корупция. Тъй като резултатите бяха поразителни, получихме достатъчно кредит на доверие, за да започнем безпрецедентна за нашия град програма за икономическо възстановяване."
Горецитираното не е с автор, който и да е софийски кмет или пък кмет на голям български град през годините на т.нар. преход. Включително и заемалият поста градоначалник на столицата мандат и отгоре Бойко Борисов. Кметът, взел присърце проблемите с редуциране на корупционните практики, е Роналд Маклейн-Абароа, в Ла Пас, Боливия. А Роберт Клитгард, възпитаник на Харвард, по-късно и преподавател там, е бил професор по икономика в Йейл, в университетите в Натал, Дръбан и Карачи. Президент е на университета в Клермонт, Калифорния. Освен че е автор на много статии и книги, преведени на повечето европейски езици, включително и български, той е работил като консултант в двадесет и една държави в Азия, Африка и Латинска Америка.
Не обаче и в България. Но не само той не е ползван като капацитет в контролирането на корупцията, също и да бъдат въведени в практиката опитът и познанията, на който и да е друг виден чуждестранен специалист. Още по-малко е черпено от дългогодишния теоретически и практически опит на Независимата комисия срещу корупцията (НКСК) в Хонконг.
За осем години от своето основаване през 1973 г. НКСК е провела около 500 изследвания върху различните политики и практики в множество правителствени институции. Повечето от тези изследвания са доразвити чрез последващи цялостни мониторингови доклади за изпълнението на направените препоръки, с цел намаляване на възможностите за корупционни практики. Едновременно с това към края на 1981 г. НКСК е открила десет местни свои представителства и е провела повече от 19 000 различни мероприятия за стимулиране на гражданското участие, за създаване на по-високи морални, социални и етнически стандарти в обществото.
Ето защо в Хонконг (а не в България - по какви ли причини?!), само за осем години една институция - Независимата комисия срещу корупцията, се е превърнала в най-познатата правителствена организация, която по време на своята дейност не се ръководи от принципа "Без много шум и публичност", провъзгласен от Бойко Борисов по отношение на ДАНС. Напротив! И съвсем логично НКСК и обществото функционират като един общ жив организъм. Твърде активен. През същия стартов период от 1973 г. до 1981 г. в комисията са получени и разгледани над 10 000 сигнала, подадени от граждани, за корупционни практики.
Ето как огромното количество старателно извършени антикорупционни операции от страна на НКСК води до качествена промяна в нивото на корупционните практики в Хонконг. Стартирала от ситуация на почти ендемична корупция, Националната комисия срещу корупцията, като обществен инструмент, довежда Хонконг до заемане на водещо място в международната класация за контролиране на корупцията.
Несъмнено е, че

намалението на корупционните практики

в която и да е държава, включително и България, е маратонско бягане, а не състезание на спринтова дистанция, с бързи аплодисменти и френетични овации за победителя. Напълно обяснимо е защо индексът на възприятие на корупцията в България за периода 1997-2011 г. се движи в интервала 2,9 - 4,1. Показателят се измества по скала от 0 до 10, като 0 е степен "много корумпиран", а 10 - "много чист". Най-ниският е през 1999 г. - 2,9. На-добрият резултат, който България е достигнала в класацията е 4,1 през 2004 г. и 2007 г. По индекса - 2,3 за 2011 г., България е на последно място в Европейския съюз. И е съвсем близо до критичната стойност 3, индикатор затова, че корупцията представлява вече системен проблем, който застрашава нормалното функциониране на държавните институции, и на икономиката на съответната държава. Понеже е установена несъмнена статистическа зависимост между индекса и показателите за икономическо развитие - те са правопропорционални. Колкото е по-нисък индексът за възприятие на корупцията, толкова са по-слаби и темповете за растеж на икономиката, като нулата не е долната граница.
Именно затова на въпроса "Кога България ще стане Швейцария на Балканите?", отговорът е "Когато първо се превърне в Хонконг на Европа!"... Защо досега това не се е случило ли? Причините са цял комплекс, но сред тях се откроява една водеща: Партиите размахват

томахавките за борба срещу корупцията

единствено като противоконкурентно оръжие. Средство за дискредитиране на партийните противници, особено в периодите на предизборни сблъсъци. Изключенията само потвърждават правилото.
Факт е, че България едва ли някога - в близкото или далечното бъдеще - ще произвежда собствено оборудване за атомни електроцентрали, многоместни пътнически самолети или платформи за добив на нефт от морското дъно. Но ние притежаваме достатъчен интелектуален потенциал не само да решим проблема с корупционните практики у нас, но да създадем и тук собствен принос в цивилизационния процес.
Уместно е да бъде сформиран Национален научен съвет по политика на управлението, какъвто пример съществува в Холандия. Който да бъде изцяло изява на гражданското общество, без да е подчинен на която и да е държавна институция. Който също така да има право на законодателна инициатива в Народното събрание. Тази съвет сам по себе си би бил функция на отговорното гражданско поведение, като от своя страна ще генерира адекватни инициативи, в частност и по проблема за противодействие на корупцията.
Всъщност необходимо е да стартираме от мисълта на Алберт Айнщайн: "Не може да разрешаваме проблемите със същия начин на мислене, с който сме ги създали". Именно затова е наложително борбата против корупцията да бъде водена от обществения интерес, а не от тяснопартийната котерийна мотивация. При най-добрия вариант. В противен случай никога няма да загасне зеленият семафор. За черния сценарий. Фабулата в него е стереотипна, но изпълнена с драматизъм за мнозинството зрители на сюжета, в ролята им на пасивни, ощетени участници.

*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България