Защото така е прието...

Защото така е прието - това е рефренът, който в България звучи като монотонно тайно заклинание. На Цветница например цели тълпи се блъскат в опит да вземат по-кичеста клонка върба, за да си направят хубав венец - защото така е прието. Не защото искрено вярват, че тя ще им донесе здраве, нито пък знаят какво точно символизира ритуалът. Дават лев-два в преддверието на църквата за клонките, без дори да си спомнят "не допускайте търговците в храма". На Великден същите тези хора отиват в църквата и обикалят край нея, защото така е прието. Опитват се да занесат пламъче в дома си по същата причина, а ако огънчето изгасне, смело го палят със запалка, макар че според традицията не би трябвало да е така.
Някои от по-заможните ще подминат просяка пред църквата, други - ще му пуснат някое левче. Но няма да се трогнат. Просто така - в България е прието пред всяка църква да има поне един опърпан човек, който чака подаяние.
Почти всеки българин ще си купи козунак, макар цената от най-малко 5 лева да му се вижда много. Защото така е прието, сигурно всеки ще боядиса поне 10 яйца, нищо, че са по 40 ст. С комшията ще си поприказваме за отдавна мечтаната, но вече непоносима за джоба ни почивка в провинцията или, не дай си Боже, за чужбината. Докато се прибира, бабата ще погледне с гладен поглед мръвката от витрината и ще подмине поредния малък магазин, който е на път да фалира. С тихо мърморене българинът ще зареди със скъп бензин колата си, която по традиция е трета или дори четвърта употреба. Просто е прието българинът да няма пари, но "да си позволява удоволствия". След това нашенецът ще се прибере у дома, ще си сипе ракийка и докато хапва салатката, ще псува политиците. Защото така е прието. Прието е да се гневим у дома, на масата и пред компютъра, а управляващите да ни обясняват как е прието да мислим и да се държим.
И така - живеем си в един безкраен мотонотен монолог, осъзнавайки абсурдността на заобикалящата ни действителност. Понякога си даваме сметка, че приетото не винаги е нормално и правилно. Въпреки това вървим като омагьосани по вече утъпкания стар коловоз на послушанието и си говорим с... телевизора. В другите държави това, което преглъщаме с примирение, би предизвикало действия или поне диалог между народа и политиците. Просто там така е прието.