Защо стигнахме до кривата круша

Когато попитат някого докъде е стигнал, а той отговори - до кривата круша, това означава доникъде, т.е. вървял е напразно. Нещо подобно се случва и в българския политически живот. Роят се партии и всяка иска да влезе в голямата политика. Но затова не е достатъчно само да стигне до парламента с група от 10-20, 30-40 или даже 100 депутати. Голямата политика се прави от този, който придобие правото да управлява, което се постига чрез мнозинство в Народното събрание. Най-лесно това се осъществяваше при социализма, когато имаше колективна политическа сила - Отечествен фронт, в който влизаха двете партии (БКП и БЗНС), обществено-политически организации (ДКМС, Движение на жените и други), както и всички извън тях. Избирателната активност беше 100%, а за кандидатите на ОФ гласуваха между 99,7 и 99,9%. Доколко това се осъществяваше по демократичен начин, е отделен въпрос. Но с това се постигаше стабилно управление и силна държавност. В условията на демокрация и политически плурализъм подобен подход е отречен, но алтернативният вариант, поне в България, не работи успешно. Поради това се осмелявам да предложа няколко подхода.
Първият е с елемент на волунтаризъм.
При него няма партии и парламентарните избори са

напълно мажоритарни

на тях всеки кандидат се явява като личност. По този начин се формира Народното събрание, което осъществява законодателната власт. Паралелно с това чрез директен вот се избират министрите, премиерът, а също така висшите магистрати. Така трите власти - законодателна, изпълнителна и съдебна, стават независими и над тях е само суверенът - избирателят. В бюлетината е включено и определянето на тяхната заплата. Държавен глава е председателят на Народното събрание.
Вторият вариант е двупартийната система.
Тя се е оказала безспорно успешна в САЩ и други страни. На изборите печели едната или другата партия. Така е било и в България след Освобождението, тогава само либерали и консерватори са се състезавали за властта. Сега обаче в България има над 300 партии, не може те да се забранят. Ами нека да си съществуват, да развиват дейност, да се опитват да печелят членове и привърженици. Но когато дойде време за избори, всяка една от тях да представи списък - колко са членовете и симпатизантите й. На първо време до избори да се допускат първите 10, а постепенно кръгът да се стеснява, докато останат две или най-много 3-4 партии.

Малките се саморазпускат

или се обединяват с големите в коалиции. Избирателната бюлетина няма да е половин метър, а ще бъде листче дълго 10 см. Изборите няма да струват 26 млн. лв., а много по-малко. Улиците и площадите ще бъдат загрозявани с много по-малко агитационни материали. Но най-важният резултат е, че победилата партия има мнозинство в парламента и съставя стабилно правителство.
Подвариантът на този подход е парламентарните избори да се провеждат както президентските. Ако на първия тур нито една партия не получи повече от 50% от гласовете, се провежда балотаж между двете с най-голям вот. Спечелилата ще има мнозинство в Народното събрание и ще състави правителство.
Третият вариант е да станем президентска република по подобие на САЩ, Русия, Франция. При него електоратът избира президент, а той назначава правителство. В САЩ няма премиер, министрите обикновено не са политически лица, а технократи - изявени специалисти в своята област. Президентът има огромна власт, но не напълно неограничена, защото от Сената зависи дали ще получи пари за осъществяването на неговите замисли и идеи. Например, президентът има право да предприеме военна акция в даден район на света, но понеже това струва пари, той трябва да получи финансовата санкция на Сената.
Защо си позволявам да предложа варианти за промяна в политическия живот на страната.
Главната причина е, че според основния принцип на демокрацията държавата трябва

да се управлява по волята на болшинството

Но понеже обществото в България като цяло не се изявява като гласоподавател (на изборите пускат бюлетини под 50% от тези, които имат това право), следва да се приеме, че негласувалите, макар и негласно, са дали правото на тези, които са се явили пред урните (по убеждение, защото им е платено или под принуда) да го представляват. При това положение от 6,9 млн., имащи право на глас, бюлетини пускат 3,2-3,4 млн. и с това косвено представляват и останалите, които поради една или друга причина са обзети от политическа апатия или безверие, че може нещо да променят със своя глас. Така относително активното общество се свежда до около 3,5 млн. души, следователно то не формира болшинство. Но освен това то е многополюсно, защото трябва да направи избор между множество партии и коалиции, вследствие на което се оказва, че макар да има една политическа сила, която е спечелила най-много от гласовете, тя не представлява мнозинството от обществото, а даже и болшинството от тези, които са участвали в изборите. (И сега случаят е такъв - ГЕРБ има 33%, а останалите - 67%). Освен нея са упълномощени да ги представляват още 7 партии и коалиции. Сформира се пъстър, шарен парламент, като папагала на Слави Трифонов и също като него не може да говори. Не защото няма дар слово, а понеже няма какво да каже. Човката е на спечелилата изборите партия, но крилата му са оперени с оцветките на другите, така че без тяхното съгласие не може да литне. Затова си стои в кафеза, а мечтае да стане цар на птиците. Но за да стане такъв, той трябва да бъде орел, а сега покрай него прелитат лястовици, гълъби и дори врабчета, които също искат да кълват храна от държавната тарелка. Затова сделката за управлението на птичето царство се усложнява. Всичко това можеше да бъде избегнато, ако се прилага някой от вариантите, които предлагам, но разбира се, има и други. Във всички случаи сегашният е неудачен.