Защо се провалиха?

Георги Папакочев

Тези дни на българите едва ли им е до разправиите за Шенген. А би трябвало. Защото този сюжет има много общо с причините за сегашния бунт. И при едното, и при другото всичко опира до въпроса: Защо се провалиха?

Ако всичко това се беше случило преди две седмици, официална София щеше да вдигне шум до небесата. Но не толкова заради поредния червен картон, колкото заради накърненото политическо самочувствие. Става дума за категоричната позиция на германския вътрешен министър Ханс-Петер Фридрих, че страната му ще наложи вето в случай, че България и Румъния настояват за влизане в Шенген на започващия днес (четвъртък) Съвет на ЕС по правосъдие и вътрешни работи. Макар формално да са изпълнили техническите изисквания за членство в Шенген, София и Букурещ така и не успяха да разсеят съмненията, че са успели да овладеят корупцията и организираната престъпност.

Мазилката и прозренията

Бързането към Шенген напоследък бе съпроводено от няколко епизода, които не бяха съвсем по вкуса на властта в София - най-малкото заради това, че тя си правеше сметки да превърне членството в Шенген в свой основен външнополитически коз за изборите. Още в началото на миналата година премиерът Борисов обяви гордо, че от Шенген ни дели само една мазилка, имайки предвид наложителното козметично напудряне на няколко КПП-та по южната граница на страната. През лятото на същата година германският вътрешен министър Фридрих заяви пред „Хамбургер Абендблат”, че „за жалост развитието в България не е толкова напреднало, колкото се надявахме”. А пред „Райнише пост” каза, че в момента е изключено да се мисли за отваряне на границите за България и Румъния. Само че никой в София не чу думите му.

Не бе чут и дипломатичният намек на френския посланик, че държавните служби, отговарящи за контрола по границите, „по никакъв начин не бива да се поддават на опити за корупция”. В София не пожелаха да разберат и позицията на Холандия, която още през 2011-та категорично обяви, че ще се противопостави дори и на идеята за двустепенно приемане на двете държави. На което българският външен министър и, забележете, финансовият му колега отвърнаха с думите, че българското търпение спрямо Холандия било на изчерпване. А след терористичния атентат в Бургас премиерът Борисов стигна до „прозрението”, че Шенгенското пространство можело да се окаже недостатъчно надеждна граница за България.

Казано накратко

През януари пък София се направи, че не чува думите на еврокомисарката Вивиан Рединг, която съвсем еднозначно заяви, че решението за членството в Шенген ще бъде политическо и че дали имаш доверие на дадена страна и как гледаш на нея, няма нищо общо с критериите, а с усещането. Малко след това вътрешният министър Цветанов отиде на посещение в Хага - въоръжен с неистовото желание да чуе това, което му се иска да чуе. Вследствие на което се стигна до скандала с разпространените в България неточно преведени думи на холандския държавен секретар по сигурността и правосъдието, които тутакси бяха опровергани официално от властите в Хага.

А с добре познатата ни мантра „ние сме изпълнили всички изисквания и критерии за Шенген” под килима бяха заметени констатациите на „Прозрачност без граници” за пълен застой в борбата срещу корупцията, за липсата на прозрачност в политическата и икономическа среда, за ролята на монополите в корупционните практики, за провалите в почти всички „знакови” съдебни дела, за съсипването на бизнеса и така нататък, и така нататък. Казано накратко: всичко онова, което в крайна сметка изкара българите на улицата.