Защо пламват горещите точки около Русия

Трето десетилетие постсъветското пространство пламтят "горещи точки". Те могат да се групират условно в три типа; огнища, палени едновременно отвън и отвътре, при които външните и вътрешните фактори тежат еднакво; огнища, подпалвани главно отвътре, докато външният фактор е повече съпътстващ, но не и маловажен за техния ход; накрая "самостоятелни" огнища.

Беларус и Украйна са образци на първия тип.  В Беларус тече класическа "цветна революция" на Запада срещу Русия, маскирана съответно като борба за демокрация срещу последния диктатор в Европа Александър Лукашенко. От изявление на ръководителя на руската Служба за външно разузнаване Сергей Наришкин стана ясно, Западът е започнал подготовката на сегашните протести доста преди спорно спечеления от Лукашенко президентски вот на 9 август, когато вълненията пламнаха заради основателни подозрения за фалшифициране. С $29-те милиона, предоставени от САЩ само през 2019-2020 г., се създавали мрежи на независими блогъри и инфоресурси в социалните мрежи, подготвяли се активисти за улични акции, най-перспективните от които са обучавани от американски инстурктори в Полша, Литва и Украйна. Според съобщенията Западът вербува момента лица и групи за разпалване на конфликти по етнико-религиозен признак между полското католическо малцинство и мнозинството от православните проруски беларуси. Пак според съобщенията ключова роля в сегашните събития в Беларус играе Вашингтон, макар че предпочита да стои в сянката на Полша, Литва, Украйна, които са на първата линия на "цветната революция". ЕС като верния булдог на Вашингтон застана зад него. На среща в Европарламента Тихановска каза, че "това не е геополотическа революция. Те (протестите) не са проруски и не са антиевропейски. Това е демократична революция". 

Спор няма, че това е демократична революция, само че с геополитически замисъл. Английската преподавателка Тихановска или се прави на глупава по заръка на Запада, или наистина е наивна (все пак не е професионален политик). Опровергава я самият генезис на постъветските процеси. В момента единствено Беларус не е враждебна от кордона от държави, опасали Русия откъм запад и югозапад. И целта на тази демократична безспорно революция е да отмъкне Беларус от Русия  (както Украйна преди нея) и така антируският кордон да се уплътни до дупка. А крайния замисъл на русофобските западни стратези е "цветните революции" по границите с Русия да се прехвърлят и в нея, да ударят и Владимир Путин, за да дойдат на власт в Москва лица (примерно като Михаил Ходорковски), които ще са готови са осребрят  отказа от независимата политика и да разпродадат руските богатства на транснационалните корпорации.

Огнището в Беларус обаче бе разпалено и от човека, който иначе се пазеше от него - Лукашенко. След 26 години на власт той явно се чувства господар на държавата си, макар да не притежава нейни активи и бизнеси. През 2004 г. се случват две показателни събития. Ражда се извънбрачният му син Николай, който му става любимец, а парламентът услужливо премахва президентската мандатност, разчиствайки пътя му за власт до гроб. (Лукашенко има още двама по-големи сина от бившата си съпруга). С годините бащата приобщава сина към работата си, всъщност към политиката; води го по паради, различни обществени мероприятия (спортни и други празници и честванията), по политическия събития и дори визити в чужбина. Така в обществото се зароди основателното подозрение, че Лукашенко иска да управлява, докато 16-годишният му любимец Николай израсне, за да поеме държавата. Нищо чудно господарят Лукашенко да смята, че това му го дължи народът, на когото той е и батько (бащица). Но вариантът "династия Лукашенкови" няма как да се хареса на когото и да е през 21 век, нормално е за беларусите да звучи обидно дори самото сравнението с династията Ким в Северна Корея.

Лукашенко разпали огнището и с действията си преди изборите. Първата му грешка бе, че предизборно хвърли в ареста някои претенденти, най-вече финансиста Сергей Бабарико, смятан за кандидат, който е приемлив и за Русия, и за демократичните сили в страната. А не беше нужно, защото анкетите сочеха именно Лукашенко като фаворит на изборите. Втората грешка бе, се е полакомил за фалшифицираните 80% гласове за него, за да покаже, че е и бащицата, и господарят на държавата. Само че с тази "съкрушителна" победа си вкара автогол и загуби легитимност пред опонентите си и в чужбина. Докато при едни честни избори, щеше да победи с по-малко гласове, дори и при варианта с балотаж, но по-малкото гласове щяха да му осигурят легитимността и да му спестят главоболията. Шеговито казано, с тези грешки той "делегитимира" и името Лукашенко, защото се е превърнал в един Глупашенко.

И тук стигаме до такъв парадокс. Праведната иначе кауза на демократичната революция в Беларус  може да доведе до разрушителен резултат - хаос, безогледна приватизация, обедняване, източване на умове. Докато Глупашенко се бори за един разумен и праведен резултат - да предпази страната от хаоса.

Геополитическият земетръс в Украйна през 2014 г. протече по-сходен начин, макар и с редица разлики. Тук външният фактор бе примамката на Брюксел за асоцииране на страната с ЕС и безвъзратното й поемане по пътя на евроинтеграцията, а също организираният от САЩ преврат срещу минаващия за проруски президент Виктор Янукович, за да дойдат на власт хора, които да вкарат Украйна в русофобския капан. Но свой дял за този сценарий имаше и самият Янукович и обкръжението му. Три години те лекомислено пропагандираха евроинтеграцията, а когато осъзнаха пагубността й за украинската икономика, дадоха ход назад. Но вече бе късно, капанът бе щракнал. Евродрогата дотолкова бе замътила украинското съзнание, че то възприе закъснялото опомняне на властта не като трезвост и спасителен изход, а като антиукраински и проруски ход. Това едва ли щеше да се случи, ако през 2010-2013 г. властта бе отворила очите на обществото за рисковете от асоциирането и евроинтеграцията. Като цяло вътрешният фактор в Украйна се оказа незрялостта и недалновидността на Янукович. 

"Революцията на розите в Грузия през 2003-2004 г и последвалата от нея "кратка" грузинско-руска  през 2008 г. също спада към първия тип процеси. Това бе първата "революция", в която стана очевадно едновременното действие на вътрешните и външните фактори в горещите постсъветски точки и зловредната роля на Джордж Сорос. Протестите пламнаха след нечестни парламентарни избори през есента на 2003 г., които оставяха на власт корумпираното и шуробаджанашко управление на Едурад Шеварднадзе (тогава имиджът му от перестройката вече бе непоправимо оръфан). Властта му бе отнесена от протестната вълна, финансирана от фондовете на Сорос, които лично бе признал това. Твърди се, че самият той е хвърлил $43 млн. за отстраняването на Шеварднадзе. Ролята му бе потвърдена и от бившата външна министърка с френски паспорт Саломе Зурабишвили, която сега е държавен глава на Грузия. Така или иначе, през 2004 г. революцията доведе на власт Михаил Саакашвили, момчето на Америка и на Сорос, както и партията му "Национално движение-демократи".

Точно обаче демократичната иначе "революция на розите" предизвика и войната с Русия (вторият външен фактор). За да задоволи нагона на грузинските шовинисти за етнически чиста държава, надъханият Саакашвили бе решил да се саморазправи с регионите Абхазия и Южна Осетия, които основателно искаха по-широка автономия. От античността знаем, че войни и бойни действия не се водят по време на олимпиади. Но на 8 агуст 2008 г., когато в Пекин бе открита Лятната Олимпиада, Саакашвии нападна Южна Осетия. От този момент този политик стана Наакашвили. Не само защото наруши хилядолетна цивилизационна традиция, а и защото заради него страната му очаквано загуби "кратката" война, както и обозримата възможност да съхрани Абхазия и Южна Осетия. Те обявиха независимост и всъщност тръгнаха по пътя на самата постсъветска Грузия.

Към втория тип огнища следва да отнесем (също условно)  армено-азербайджанския конфликт за Нагорни Карабах. Армения на своя глава, без намеса отвън, задейства в края на съветската епоха процеса за присъединяването на намиращия се в Азербайджан арменски анклав Нагорни Карабах. Процесът ескалира до пълноценна война през 1992-1994 г. Международната общност не успя да регулира конфликта, но безплодната й намеса не бе вредна. Но сега с неочакваната турска намеса на страната на Азербайджан тлеещият иначе конфликт се разгаря в опасен мащаб. Той може да прерасте не само в геополитически сблъсък между различните играчи (на първо време между Русия и Турция), но и в цивилизационен сблъсък между християнския и мюсюлманския свят. 

Чеченският конфликт също започна по своя чисто вътрешна логика заради местния сепаратизъм. Западът го подкрепяше, но повече с намигане, отколкото реално. Докато радикалният ислям пряко се намеси там в лицето на терористи, командвани от саудитеца Хатаб. И загуби, защото самите чеченци не желаеха страната им да бъде като Саудитска Арабия или Афганистан. 

Средноазитската Киргизия спадат към последната група  "горещи точки" в постсъветското пространство - почти без намеса отвън. Наскоро Киргизия преживя поредния политически трус сред анулирани парламентарни избори, белязани с купуване на гласове и други нередности. Президентът Сооронай Жеенбеков е третият държавен глава, който бе свален от бунтове. Преди него Курманбек Бакиев се отиде от размирици заради корупция, а "революцията на лалетата" отнесе заради нечестни избори и първия президент на независима Киргизия Аскар Акаев. "Това е същинска кланова и родоплеменна система, която в условията на демокрацията, а тя там наистина съществува, през цялото време възпроизвежда такива сътресения". Към това обяснение на известния руски политолог Фьодор Лукянов едва ли може да се добави нещо много по-съществено.

Към този тип спада и Таджикистан. През 1992-1997 г. той преживя гражданска война на религиозна основа без значима международна намеса.  

Изводите се налагат от само себе си. Налице са вътрешни причини за огнищата на постсъветските сътресения като нечестни избори плюс други обективно протичащи процеси като корупция, социално разслоение, етнически и религиозни амбиции. За тях "се закача" външният фактор, който обаче преследва свои користни и в повечето случаи разрушителни цели. Главната цел на САЩ и Запада не е демокрацията като такава, а като механизъм, чрез който да ударят Русия, да я накажат и сатанизират заради независимата й политика, превръщайки я едва ли не в цивилизационен враг. И така да разширят сферата на своите интереси. Отговорът дали са успели не е еднозначен, защото западните санкции ощетяват Русия, но като цяло Путин не клекна с отказ от независимата политика.

Еднозначни обаче са вредните последици от западната намеса. Украйна загуби Крим, на път е загуби и част от Донбас. По данни на ООН за 2017 Г. 60% от населението на Украйна се е намирало под прага на бедността, което не е случайно заради деиндустриализацията на икономика в хода на евроинтегацията. По-рано този месец бившият депутат Алексей Журавко написа във Фейсбук, че страната му е нагледен пример за колониалната политика на Запада. "По плана на САЩ Украйна трябва да се развива по типа на латиноамериканските аграрни икономики с ниско равнище на образованието и масова нищета", писа той. Янукович бе заменен от Петро Потрошенко, който здравата потроши станата си и нищо чудно да остане в историята като ПоТрошенко.

За Молдова по данни за 2018 г. почти четвърт от населението е  абсолютно бедно и всяка година почти 30 000 трудоспособните граждани напускат страната в търсене на препитание навън. В Грузия за времето 2010-2014 г. бедността е обхващала 69% от населението, а през 2018 г. всеки пети жител е под чертата на абсолютната бедност.

Постсъветското пространство плаща твърде скъпо за "цветните революции" и враждата на либералния Запад срещу нелиберална, но консервативна и все пак номинално демократична Русия.