Защо нямаме паметници на литературните ни герои?

Камен Михайлов

Винаги съм се учудвал, защо в България няма нито един паметник на наш литературен герой. Нито един. Няма нужда да давам примери с други страни, където не само ги има, но и с тяхна помощ активно се въздейства върху съзнанието на обществото, както твърди клишето. Първо - е приятно. Второ - интересно. Трето - поучително. Четвърто и пето - все в тази посока. Ама аз - твърдя това напълно сериозно. Представете си например Софийската централна гара. Не ми казвайте, че то няма железници, каква ти гара. Знам всичко - и за железницата, и за други неща, но сега не ми е до тях. Железница ще има. Ако няма - насила ще я запазят от фалит и унищожаване, но няма как да няма. Няма кой да ни търпи в центъра на Балканите  такава разпасана команда. Нито пък има как да трака-лака Ориент-експресът. Да не говорим за другите работи. Но, да си дойдем на думата.
Представете си значи насред първи перон - Бай Ганьо. Същият, има-няма трийсетгодишен. С дисагите, бозавите дрешки, абичката, чепатия бастун и навитото килимче на рамо. Мускалите, разбира се, в пояса му. И майтап, комуто е до смях, и живописание в действие. Заставаш до нашенеца - щрак, и продължаваш към Чирпан. Наблизо нейде е Щастливеца. Боднал цигаро и изпод око иронично сматря отрочето си. Първият - пращи от енергия и здраве. Крачи, та пот се лее по врата му. Другият - аристократично фин, тънък та висок (то какво ли друго му остава!) С бомбе, бастон и пътна чанта. Там, между тези два персонажа, между тези две Българии нашият сънародник да се почувства Българин. Не само виртуално, но и реално.
А Бай ви Ганьо не е единственият пътуващ герой. Такива са Хитър Петър и Настрадин ходжа. По градинките дочувам реплики само за елфи, тролове, батмани. Един паметник на двоицата ще ги възкреси в паметта българска. Защото си струва. Докато водещите ни журналисти записват в отживелиците дядо Йоцо, Хаджи Димитър и Ралица, италианците не дават косъм да падне върху Данте - нищо, че е далеч по-стар от Вазов. Немците си вардят младия Вертер, да не говорим за Фауст и Маргарита. Изобщо не го превеждат на новонемски, нито пък си падат по адаптивните издания на седем страници, съобразени с очакванията на актуалния тийнейджър. "Илиада"- тя шества по световния учебникарски форум без оглед на това, че социалният живот на древна Троада никак не прилича на реалити шоу. Който иска да мине за образован - се поти над старите текстове.
Крайно време е да се разбере, че образование значи някаква елитарност. Нека да е само начална, но някаква. То не може да бъде ПУЦ за магьосници. А дипломите да се издават като награда за умерено посещаване на часовете. Добре е тези, които следва да се заинтересуват, да се заинтересуват как протичат часовете по литература в училище. Правоспособните филолози пъшкат над произведенията и въртят часове по контекстология. Що е "майце". Не стига падежната форма (уф, каква досада!), ами още и някаква частица в прибавка. Що е пушка-иглянка, какъв е този кавал, защо мома, какъв човек е юнакът и т.н. Как така кръстът ще е забит в живо тяло, ученикът знае със сигурност, че в тялото се забива само нож на бандит. По изключение може меч, или копие ако си спомни за Ръсел Кроу и "Гладиатор"). Ами животът не е криминален сериал. Кой тук е виновен: образователната система, учителят, обществото? Ами може пък и ученикът, който трябва да прояви заинтересованост, да излезе неправ. Изведнъж. Малко повече от суверенното министерство, което му спуска програмите. Но това е друга тема. Демократична България няма никога да постави паметник на Добрия ученик. Онзи от прозореца вляво. Или вдясно. Няма значение. Важното е да бъде добър ученик. Да учи и да знае. А не да ходи на училище, защото училището е единственият му социален контакт.
Представете си още - пред Лятната естрада в Парка на Свободата ("Борисовата градина")... чичо Денчо. Онзи с мерака. Вдигнал ръчички, а в едната - диригентска палка. Там му е мястото. В нозете му - плетената кошница с капаци и дамаджана. Слязъл е все пак човекът от "мазния влак", да не забравяме. Нещо е дошъл да урежда в Софията, а какво уреждане без армагани. Минават фамилии, малчуганите смушкват родителското тяло - един вид "кой е този". Ето ти обяснение, разказ за забравения разказ, и за някои други работи, дето са под разказа - както казват. Поучително. Кой какво иска, и защо го иска. Притча за човешките желания и възможности. Защото "Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто - да го направиш! - както го е заковал мъдрецът Хайтов. А пък неговото "Дърво без корен" трябва да е посред булеварда, дето от "Орлов мост" се е юрнал в южна посока. Там, сред платната, отрязан от металните "мантинели", с гайдата и приведена глава. С целия си нечут протест срещу това, което величаем като "градска цивилизация".
Не съм намерил място само за Христофор Белокровский, негово депутатско благородие. Но смятам, че и без него няма как да минем. Той си е дотолкова наш, че трябва да го сложим на най-видно място. Влиза бащата в просторния кабинет, крачил е три месеца до Стамбул - не е шега работа. "Сине, чедо!" Чедо ли, вятър?! "Вън, как смееш да ми довеждаш разни селяндури тука?!" - това към слугата. И шепа монети за армаган на стареца. Винаги съм го виждал така - не в кабинет, ами на пайтон. С цилиндрото, корделата, шарените консулски "ала франги". Кочияшът - в гръб, той не е важен. Важното е да се загатне някак, че колелата на возилото пръскат настрани кал. И свалил шапка в това "встрани", на улицата - дядо Петко Белокръвченина, бащата. Нека гледа "Нова България" на родителя си. Извисоко, изниско, ако може - да го погледне и в очите. Но да гледа.
Народът ни има нужда от разказване, а не от наслаждаване от обеми и пространствени деформации. Последните си ги имаме достатъчно. Нека веднъж паметникът да послужи като илюстрация на една история. История, извън историята. Различна, човешка, съдбовна. Поучителна. Българските писатели са ги изнамерили достатъчно добре.
И тъй Швейцария се гордее със своя си Вилхелм Тел, Украина - с Остап Бендер, Испания - с Дон Кихот и верния му оръженосец... Не са по-малко и нашите емблематични литературни герои. Бих казал дори, че са по-колоритни. И са си наши! Колко народни театри могат да се гордеят с "Опит за летене" пред тях? С цепелина и вкопчените във въжетата му изумени селяни. Готови да отделят нозе от полската прах, само дето са натежали повече от хелия в торпедото. Това е то - опитът. Велик символ. Пипнал го е Радичков, няма какво повече да се каже. И го е пипнал - за вечни времена.
И след високото да се хвърлим в дълбокото. За разлика от историческите фигури, които все някому не уйдисват, с литературните герои не е така. Има място и за отрицателните, и за положителните. Без да будят неприятни чувства, или объркване. Какво са Бакъджиците без Инджето. Кърджалия, закрилник, убиец на детето си, злощастна жертва на съдбата... Аз от моята си камбанария виждам Инджето на Бакаджиците и величествената гледка ме упива. "И страшно е, майко, и - весело!"- както го е рекъл поетът.
Какво е Сливен без Шибил? Вярно, разбойник бил, но нали даже беят казва: "Какъв юнак, какъв хубавец!" И тук още по-ясно изпъква спецификата. Щото паметник на хаджи Иванчо Пенчович не може да се направи, но на разбойника Шибил - може. В Сопот пък пращам чичовците - всички вкупом, не в този зловещ вид, в който съществуват в местния музей, а в бронз, с изящните черти за всеки от тях. В знаменитото Ганково кафене - всеки зает със своето си: един го бръснат, други спорят за Йотата, трети вдигнал назидателно пръст.., хаджият пък - блъска с калеврата по миндера.
Литературният паметник има място и по пътищата. На една от отбивките по шосето София - Байлово - каруца. Кираджията - в дебел кожух с вълча яка, на предната дъска - млад шоп с хлътнали навътре рамене и два коня, хванати в крачка и онова: "Хитрец си ти, Андрешко" и прочее. Там - сред помръкналото от есента поле, при замислената врана и локвите по хендеците. Какво е Делиорманският простор без Гуньо и охтичавото момиче, жената с навити краища на забрадката. Тези образи са нашето богатство, което не бива да се забравя. Тези хора, по-живи от живите, са част от съдбата на поколения българи. Превърнали са се в родова памет, в семейна сага. Да ги извадим от литературата, да ги превърнем в живи образи и да им дадем живот за идните поколения. Струва си!