Защо гледам "руската"

Юлия Пискулийска

- Обърни на руската.
И обръщаме, обиколили някои български телевизионни канали.
Не знам какво биха казали психолозите: трябват ли ни рано сутрин или късно вечер смазващи психиката истории. Не можем без информация. Но не можем и без самочувствие, без онова равновесие на душата, което ни помага да се изплъзнем от клопките на мъката и страшното колело на социалния ни Луна парк.
Когато гледам руската телевизия (Канал 1), имам точно това равновесие, имам усещането, че съм човек и ми казват истините, които искам да чуя. Имам усещането, че говорят точно на мен. Че на мен подават ръката си. И пак на мен се усмихват.

Един Андрей Малахов и целият екип на "Пусть говорят" извеждат от живата истории разнопосочни, но винаги конкретни, заредени с енергия, с диалози и решения (!) истории. Никой не е ограничен в мнението си. Но има една диригентска палка, която настойчиво търси изход от ситуацията чрез участниците в нея -  и чрез институциите. И така от човешката съдба се виждат общите посоки. Виждаш с кого си приличаш и от кого се различаваш. Но виждаш по-ясно и себе си в тази картина, в която не си участник. Виждаш как някой е изведен от забвение. Или как една тема обединява и разединява, но е подчинена на свободното слово.

Водещият е търпелив към мненията, но и категоричен в необходимия извод. Слабият е защитен. На онеправдания е подадена ръка. Това предаване е изворна вода, в която се виждат ценностите. Вижда се не как възкръсват, а как ги пазят и как им дават да дишат. Чрез поглед към конкретен човек. Естествено и без показност.
Или "Жди меня" - болката не е заобиколена, в самия кратер сме, но без страха от лавата. Хората се търсят. Намират се. Или не се намират. Но пътищата на търсенето поддържат много здрави темели - обич, вярност, съвест, доброта, дълг или надежда... Добронамерена, "руската" ми дава упованието на смъртния, че докато върви по земята, има възможности за радост и спокойствие, за светлина. За срещи. Това е спокойно, плавно пътуване към брегове, където няма самота. Предполагам какъв огромен труд се крие зад всяко предаване, насочено към човешката душа. Но и виждам какви личности са капитани. Впечатлява ме точно това - никой не застава като капитан, за да сочи гърдите си. Личността внася усещане за колективния труд, за всички, които едновременно информират и вървят по пътеката към човека.
Концертите по руската са не просто песни, изпълнени от певеца за публиката. Те са тържество на живота, те търсят уханието му, те подчертават дати и събития, извайват образи на личности, носят силата на духа. В тях винаги се извисява образът на родината, обичана и единствена. Няма ги, промъкнали се между другото, сенките на отрицанието. Има радост и преклонение към обекта или събитието.
Когато бях в ръководството на СБЖ, исках да поканим в България "Поле чудес" - за 24 май, с преклонение пред българската култура, пред писмеността. Годините след 10 ноември бяха трудни. Но това още повече ме караше да мисля, че в такъв момент е добре да си сътворим самочувствие, да покажем едно състезание, което награждава за знания. Листев прие молбата, направена от името на СБЖ. Смъртта му после не беше пречка "Поле чудес" да дойде в България. Щом той е обещал - екипът ще дойде.
Няма да забравя как Леонид Аркадиевич работеше за това предаване. Имаше желаещи да участват. Умни, красиви. Но той не искаше манекени. И избра онези, които после щяха да впечатлят не с красота. Убеждаваше ме да намеря лека кола, която да бъде на сцената. Както се досещате, в офисите, където бяха изложени луксозни возила, ме поглеждаха със съмнение и съжаление, навярно. Кола не осигурих, макар да казвах, че тя ще бъде изложена просто за реклама, като традиционен атрибут на това предаване.
Полето на чудесата като по чудо стана. Защото Хачо Бояджиев предостави за този празник на културата безплатно излъчване по БНТ. Защото Христо Друмев даде безплатно зала. Защото огромни комбинати, които сега не могат да изплатят заплатите на хората си, подкрепиха чудото. Няма да забравя как един директор каза: "Щом е за културата... Почакайте, тъкмо заседаваме с профкомитета..." Така се осигуриха пари за  пребиваването на екипа. Подкрепата беше съпътстване с недоверие и дистанциране на хора, които трябваше да бъдат част от тази идея... Но това недоверие и дистанциране не намали очарованието на тържеството в името на културата и сътрудничеството между два народа.
Много неща ще запомня. Само един акцент: с част от екипа на предаването монтираме в БНТ. Останалите ни чакат за една вечеря, на която трябваше и да се сбогуваме. Руските колеги бяха прецизни, монтажът в БНТ продължи дълго и едва в 24 часа, малко преди да влезем в новия ден, се появихме до подредената маса. Якубович не беше дал на своите хора да посегнат към трапезата. Докато дойдем ние.
Сега, когато гледам "Поле чудес", не преставам да се удивлявам и радвам на духа в това студио. Колко песни, смях, общуване, закачки, призиви към отговорни хора и институции има там... Колко любов извира за всеки, как всеки може да се изяви и да бъде посочен с обич, сякаш е единствен и неповторим.
А всъщност е и точно така.
Ето такава радост, такова чувство за достойнство и себеуважение ни трябват. Чувство за национална гордост. Това не е бягство от социалното поле. От постоянните му мини. То просто е съхраняване на духа и отварянето му към повече усилия в името на моралните ценности. То е силата, която запазва духовното ни равновесие.
"Поле чудес" тръгва от Пинокио и от онова малко златно ключе... Всеки човек си търси пътека към някаква радост, към самочувствието, без което трудно се преглъща всекидневното унижение в битието. Всеки човек си търси някаква опора - в обич, доброта, жест, дълг... Но колко различно е, ако се опитваме заедно да бъдем в полето на чудесата - но не с илюзии, а с реални изрази на нашата човечност, на ценностите, които трябва да ни запазят като народ.