Залезът на европейската мечта

През XXI век пътят към властта и влиянието няма да минава през Париж или Берлин, а през Пекин и Вашингтон. Ролята на ЕС ще става все по-периферна. Това пише вестник "Дейли Бийст", преведен от webcafe и препечатан от вестник "Сега". Ноемврийската среща на страните от БРИКС в Австралия. Предвожданата от Китай Нова банка за развитие и нейният "План Маршъл" за 40 млрд. долара за инфраструктурата в развиващите се държави представлява смел ход за гарантиране на още по-голямо влияние в бъдещия нов световен ред. В годините след Студената война се изписа много за възхода на Европа като трета велика сила в глобалната политика и икономика, наравно с Азия и САЩ. Някои, като сивия кардинал на бившия френски президент Франсоа Митеран - Жак Атали, отидоха дори още по-далеч: в книгата си от 1991 г. "Милениум" той предсказа, че през XXI век "Япония и Европа може да изместят САЩ като основни свръхсили." Тезата за западащата Америка от известно време се възприема и в САЩ. Сред тези автори е Джеръми Рифкин, който е писал многократно за "европейската мечта", която измества американската в глобални мащаби. През 2008 г. водещият на CNN Фарид Закария предсказа възхода на това, което наричаше "постамерикански свят", в който САЩ все още са основен играч, но губят територии, особено от развиващите се държави в Азия. Този възглед масово се отстоява сред американския елит, включително сред хора във или близо до администрацията на Обама. Но нещо странно се случи по пътя към постамериканската ера: тя просто не се случи. Дори под ръководството на две от най-некомпетентните администрации в дългата история на САЩ светът върви не към "постамерикански" свят, а по-скоро към "постевропейски". Преди 50 години, когато икономиката на Европа бележеше стабилен и по-бърз растеж от американската, а Азия тепърва изгряваше, тезата за възхода на Стария континент изглеждаше много по-убедително. Но в последните 30 години европейската икономика като цяло върви по-зле от тази на САЩ, да не говорим за новите азиатски сили като Китай и Индия. Голямата рецесия засегна всички икономики, но последните американски темпове на растеж надминават тези на Стария континент. Към 2013 г. Европа все още имаше 12% безработица - нива, надминаващи пика на безработицата в САЩ. Задлъжнялостта на европейските домакинства нараства, докато тази на американските домакинства е намаляла. Слабата икономика на Европа до голяма степен се корени в твърде социалната държава, на която толкова се възхищават някои прогресивни американци. Без съмнение, щедрите социални придобивки спомогнаха Европа да бъде с по-малко неравенство от САЩ. Европа стана много скъпо място за бизнеса. Високите данъци и социални разходи, приемливи в ефективна икономика като германската, поставиха на колене по-слаби и непродуктивни държави като Италия, Гърция и дори Франция. Тази слабост е най-видима в два сектора - енергетика и технологии, които са критични за съвременните икономики. Шумният опит на Европа да стане "зелена" повиши енергийните разходи в целия континент В крайна сметка ефектът от високите цени на енергията пада основно върху средната и работническата класа, както и върху производството, което в момента броди по света, включително северните щати на САЩ, в търсене на по-евтини алтернативи. Разбираемо е защо континент, който почти се е самоунищожавал на два пъти с войни през XX век, избягва употребата на военна сила. Тази тенденция се засилва от десетилетия разчитане на американската военна мощ. Това, на свой ред, е отгледало силни антивоенни, пацифистки нагласи, довели до регион с мащабна икономика, но твърде малко възможности на бойното поле. Великобритания е единствената европейска държава в Топ 5 на страните с най-голям военен бюджет. Извън САЩ, засега най-голямата военна сила, Топ 4 включва Китай, Русия и Саудитска Арабия. Трите най-големи икономики, които ползват еврото - Франция, Германия и Италия - харчат съвместно с една трета по-малко за отбрана, отколкото САЩ. Все по-често единствената противотежест на американската военна сила е изгряващият китайско-руски съюз, който съчетава все още отличното производство на оръжие в Русия с почти неограничените бюджети на Китай. Демилитаризацията си има своите недостатъци. Както някога бе отбелязал Мао, "политическото влияние расте от дулото на оръжието". Определено би трябвало да предпочитаме, подобно на Обама, да използваме "мека сила", вместо да нахлуваме с насочени картечници като Джордж Буш. Но светът все още е пълен с добре въоръжени мъже, които не играят по такива цивилизовани правила. Покерджия като Владимир Путин с лекота разпознава блъфа и знае, че може да прави каквото си пожелае - и в Украйна, и другаде, без страх от европейска интервенция или дори шанс ЕС да се опита да въоръжи силите в Киев. По подобен начин джихадистите научиха, че можеш да правиш каквото поискаш с европейци, знаейки, че някои държави - най-вече Франция, Германия, Испания и Италия - ще платят охотно откуп, за да освободят гражданите си. Ако отвлечеш германец - забогатяваш; ако го направиш с американец, британец или израелец в крайна сметка ще ти излезе през носа. Най-големият проблем на Европа обаче е в спалнята. Наравно с Япония, Европа е сред привържениците на ниската раждаемост. Европейските държави са със средна раждаемост 1,5 деца на семейство, осезаемо под нивото от 2,1 деца на семейство, необходими за заместване на остаряващото население. Проблемът е особено тежък в Италия, Испания - и най-важното - в Германия. Броят германски бебета, раждани ежегодно, е спаднал под нивата в началото на миналия век. Не твърде изненадващо експерти на ООН прогнозират спад на населението на Германия с 9% към 2050 г. Германия може да има по-малко деца, отколкото е имала през 1900 г., но общият брой родени деца в Испания е спаднал под нивата от 1858 г. и е сравним с този през XVIII век. Това отразява известен махмурлук от катастрофите, които европейците са си причинили сами през последния век. След десетилетия на войни и конфликти, отбелязва историкът Тони Джуд, европейците просто са искали мир и спокойствие. В следвоенна Европа всяко следващо поколение е "генерация аз", фокусиращо се по-малко върху семейството и религията и повече върху материалните блага и финансовата сигурност. Съвременна Европа е едно от най-нерелигиозните места на света; в Германия има повече атеисти, отколкото в целите САЩ - страна с почти четири пъти повече население. За да поддържат трудовия си пазар и да създават нови потребители, европейските държави по необходимост са превърнали в приоритет внасянето на повече емигранти. Към 2025 г. икономиката на Германия ще се нуждае от 6 млн. допълнителни трудещи се; това означава 200 000 нови имигранти всяка година, за да продължава да работи икономическата система, според правителствени прогнози. Ситуацията оттам нататък ще се влошава още повече. Към 2050 г. общата работна сила в Германия се очаква да спадне с 30% под нивата от 2010 г., като от 54 млн. ще стане 38 млн. През същия период трудещите се в Америка се очаква да се увеличат с допълнителни 35 млн. От години икономиката на Германия и другите западноевропейски държави зависи от имигранти от Турция и други ислямски държави. Ислямската миграция обаче не осигурява работници с достатъчно умения, освен това се стига до културно и социално разделение. Загрижени от ислямската имиграция, германците сега разчитат, както и през 60-те години, на намаляваща група от умели специалисти от бързо остаряващи държави като Испания и Италия, както и от Източна Европа. Тези закъсали в икономически план страни са се превърнали в основен източник за нови имигранти в Германия. Много от южните и източните европейски държави постепенно се обезлюдяват Към 2050 г. прогнозите са населението на България да намалее с 27%, а това на Латвия, Литва и Румъния да спадне с над 10%. Към 2050 г. населението на почти цяла Източна Европа ще намалее, твърдят скорошни прогнози. После идва бързо остаряващото население на Европа, естествен резултат от ниската раждаемост, което също възлага огромно бреме върху икономиката на региона. Германският канцлер Ангела Меркел предложи въвеждане на допълнителен 1-процентен данък върху доходите като "демографски резерв", компенсиращ нарастващите пенсионни разходи. "Трябва да мислим за времето след 2030 г., когато бейби бумърите от 50-те и 60-те години ще се пенсионират и ще ни струват повече като социални и медицински разходи", обяснява Гюнтер Крингс, автор на новото предложение за управляващата в Германия Християндемократическа партия. Следващото поколение ще е най-губещото в упадъка на Европа. Въпреки че раждаемостта е много ниска, тези млади хора, които сега навлизат на трудовия пазар, са изправени пред изключително високи нива на безработица от рода на 20% или повече в държави като Испания, Гърция и Франция. Нищо чудно, че младежите в Европа масово биват описвани като "изгубеното поколение". Настоящата политическа криза в Европа породи ново ниво на политическа несигурност. Най-ясно видимо е това във възхода на радикални нови партии - гръцката СИРИЗА - в крайната десница и левица. Две сили стоят зад това изместване на политическия баланс - емиграцията и нарастващият бунт на избирателите, както се случи той в Гърция, за бюджета на ЕС и регулаторната му политика. В Испания най-бързо набиращата популярност партия "Подемос" заимства директно от типа квазимарксистки радикализъм на СИРИЗА. Но по-голямата част от гърма и трясъка в други части на Европа идва от десницата. Много европейци започват да възприемат ЕС не като велика единна свръхдържава, а като потискаща, неизбираема, деспотична власт. Мечтата за "общ европейски дом" се превръща в разнебитена колекция от апартаменти, в които съседите все повече не се разбират помежду си и търсят помощ другаде при трудности. Засегнати от слаба икономика и вълна от социални проблеми, гореспоменатите визии на Жак Атали и американските еврофили сега изглеждат като самозалъгване. На практика във всичко - от културата и високите технологии до военната мощ, континентът в най-добрия случай се превръща все повече в периферна глобална сила. Само Русия, най-голямата военна сила на континента и основният източник на енергия за Европа, изглежда е усетила накъде вървят нещата. Путин го демонстрира ясно, като изгражда по-тесни връзки с Китай, с който има обща авторитарна философия. Други държави в периферията на континента, като Гърция и Сърбия, също гледат все повече към Русия и изгряващия съюз с Китай, вместо към ЕС. Китайските планове за нови високоскоростни влакове до Централна Азия и Източна Европа може да засилят връзките на страната с Евразия и Централна Азия. Демографските въпроси и уникалната възможност да възприемат широка гама от имигранти правят англоговорещата част от света икономически и демографски по-жива от Европа. Към 2050 г. т.нар. "англосфера" ще стане дом на над 550 млн. души, най-голямото струпване на население извън Китай и Индия. Англоговорещите може да не хванат света в юмрука си като империите от XIX век, но вероятно ще останат "първи сред равни" и в настоящия век. В крайна сметка различните държави на глобуса ще се наложи да избират между англоговорещия свят и предвождания от Китай авторитарен съюз. Това ще се превърне в своеобразна нова версия на Студената война (но с Китай, вместо Русия, във водеща позиция), като всеки блок ще се опитва да оказва влияние върху света. Англофилските Индия и Япония може да изберат англосферата заради демократичните традиции и лошите предчувствия за бъдеще, насочвано от икономическата и (нарастваща) военна мощ на Китай. От друга страна, латиноамерикански държави като Бразилия и Аржентина може да счетат "янки империализма" за по-голяма заплаха за независимостта им и да изберат вместо това да се присъединят към Китай и руските му съюзници. Това може да се окаже валидно и за голяма част от Африка, където Китай навлиза с бързи темпове. Предвожданата от Китай Нова банка за развитие и нейният "План Маршъл" за 40 млрд. долара за инфраструктурата в развиващите се държави представлява смел ход за гарантиране на още по-голямо влияние в бъдещия нов световен ред. В този двуполюсен свят, изграден в контекста на надпреварата между САЩ и Китай, Европа вероятно ще е малък играч, привличана и от двете страни, но без да е жизненоважна за която и да е от тях. През XXI век пътят към властта и влиянието няма да минават през Париж или Берлин, а през Пекин и Вашингтон. Подобно на великите лидери от следвоенната ера американските политици и държавници трябва да приемат новата реалност на постевропейския свят и да започнат да работят за преодоляване на последиците му.