16 Юни 2019неделя06:24 ч.

Христо Черняев

Темата на писателя

ЗАБРАВЕНОТО, ЗАБРАВЕНИТЕ...

Безразсъдно се удря в самата коренна система на българската идентичност, в сърцето на българщината

/ брой: 7

visibility 523

Христо Черняев

Българската литература винаги е била свързана със съдбата на народа. През всички времена от нейното съществуване тя е изразявала тежненията и въжделенията на хората. По своя нрав и характер българският народ е с южна и гореща кръв, което обуславя неговата поетична душевност. Народните песни и творбите, като "Хубава си, моя горо", "Хаджи Димитър", "Аз съм българче", "Заточеници", "Българският език", "Да се завърнеш в бащината къща", "Септември", "Стене Струма в тишината", "Селска хроника", "Партизански песни" (и само те ли?!), са попили в кръвта на българина. Един народ се създава и осъзнава преди всичко от духовните си водачи. С гениалното си творчество Вазов създаде като духовно цяло нова България (и не само той). Иначе, без духовните си творци, България щеше да бъде една територия от административни единици, лишена от светоглед, от висши стремежи и национални идеали. С още по-голяма сила това важи и днес, защото всеки ден виждаме, че българските властници не отреждат на културата първенстващата роля, която й се полага в живота. Но превръщането на народа в стадо и маргинализирането на интелигенцията е най-пагубният процес за всяка нация... 

Човек да е полезен само на себе си е нещо много малко. Голямото, възвишеното е да си необходим и полезен за обществото - в това е великият и оптимистичен смисъл на живота. В това именно са ни учили големите писатели и големите умове.

Жалко е, но на българската култура не се гледа с добро око. Тя е захвърлена някъде в ъгъла. (А преди 30 години не беше така.) Сега по книжните пазари и в книжарниците е пълно с всякакви преводни криминални и готварски книги и само тук-там ще се мерне името на български автор. Истинска заплаха е надвиснала и над цялата ни общопросветна система, издигала преди България на висотата на културните европейски държави. Безразсъдно се удря в самата коренна система на българската идентичност, в сърцето на българщината. По този начин се обезсмисля всичко, отнасящо се до културата. Някои дори гледат подозрително на Кирилицата - азбуката, която заедно с християнската ни вяра е спасявала народа ни през тежки вековни изпитания. Поради стеклите се икономически и политически обстоятелства все по-малко хора четат, все повече стават безпросветните и неграмотните. Пак поради това българските творци и писателите са отлъчени в най-далечното кьоше на живота. Те нямат възможност дори физически да оцеляват, камо ли да издават книгите си. Те даже не могат да си купуват книги, колкото и да им са необходими. Сякаш в по-робско положение българските творци никога не са били. Затова пък настъпи един невъобразим хаос в културата ни. У нас има хиляди псевдопоети и който има някакъв бизнес или лесни доходи, си издава писанията в луксозен вид. В повечето случаи това са некадърни, уронващи престижа на книжовността ни недоносчета. Поради липсата на обективна литературна критика по медиите и на разни премиери незаслужено се венцехвалят пошли самозванци. Някои от сериозните литературни награди, се "присъдиха" на бездарни творби и автори, които нямат нищо общо с естетиката на българина. При тази девалвация на ценностите бяха обявени за гениални посредствени литератори, изкушени от славата. 

Държавата ни съвсем е абдикирала от насъщните проблеми на културата. Преди време бях на погребението на поета Николай Зидаров. В голямата ритуална зала на централните гробища бяхме всичко на всичко десетина човека, повечето близки на поета. И само двама души - негови колеги по перо - Атанас Звездинов и аз. Какъв позор за българската общественост! Николай Зидаров, който като поет и главен редактор на детски издания е познат на поколения българчета! Това говори за своеобразния вакуум в съзнанието, наложен ни от бездуховното безвремие. С това ли да обясня и факта, че големи литературни награди понякога се дават даже на неизвестни имена, а поетът Иван Кръстев, който живя почти един век и който в 60 книги безспорно бе доказал своята творческа висота, не бе удостоен с нито една награда!

И така... всичко отива в аморфната сфера на забравата. Така се размива и обезличава и националната ни идентичност, и вековната ни българска същност. По този начин се заличават и знакови епизоди от историята ни. Не се ли забравиха бързо писатели, с които доскоро сме делили хляба и въздуха на нашата древна земя! - такива творци, дали своя голям принос за извисяването на духа ни, като Николай Марангозов, Младен Исаев, Веселин Андреев, Александър Муратов, Емил Манов, Николай Стайков, Ефрем Каранфилов, Петър Динеков, Иван Пейчев, Александър Геров, Веселин Ханчев, Иван Радоев, Станислав Сивриев, Иван Давидков, Владимир Башев, Георги Свежин, Васил Цонев, Ваня Петкова, Димитър Мантов, Димитър Вълев, Стойчо Стойчев... Много рядко или никак в печата ни ще видиш техни произведения или някой ред, посветен на тях. Това се отнася и за редица от живите писатели. А кръглите годишнини на видни творци просто не се отбелязват. Все едно, че ги е нямало.

Къде потъна литературната критика, която по-рано активно присъстваше във всички литературни издания и в медиите? Тогава десетките й представители спореха, дискутираха и посочваха интересните явления в литературата. Сега, за тяхна чест, малцина талантливо и съвестно се трудят безвъзмездно в литературнокритическата област.

Колкото до повечето електронни медии, те въобще не се занимават с българската литература и българските писатели. Или ако се случи нещо подобно, то ще е наистина извънредно събитие.

С една дума, литературният процес е полузамрял.

И както вървят нещата, възможно е творци и творби да бъдат заличени от паметта на времето, от паметта на следващите поколения българи.

Понякога ми проглушават слуха с някое неизвестно име, което назовават писател. Но, Боже мой, писател е не всеки, който пише, а този, който с даровитото си перо създава пълноценни високохудожествени творби. Талантът е Божа работа и той трябва да се разграничава от бездарието и да се цени.

Литературата е високохуманно национално дело, от което във висша степен зависи културното издигане на народа ни. Тъкмо затова и тъкмо днес тя не бива да се оставя само в частни ръце, а да има основната подкрепа на българската държава. Защото високохудожествените творби на писателите са изворът на националното ни съзнание. И този родов извор (чрез "Епопея на забравените", "Записки по българските въстания", "Хайдушки копнения", "Върви, народе възродени", "Чеда на Балкана", "С перо и меч", "Рицарски замък", "Да бъде ден!", "Жертвени клади", "Пролетен вятър", "Я кажи ми, облаче ле бяло", "Песента на колелетата", "Вечната и святата", "Прозорец", "Преспанските камбани", "Бит и душевност на нашия народ", "Моторни песни", "Стихове в паласките" и още много, много други) моделира гордия и свободен български дух, който, ако сме истински българи родолюбци, трябва да предаваме от поколение на поколение. 

Пожар пламна на Халкидики

автор:Дума

visibility 141

Германия увеличава парите за отбрана

автор:Дума

visibility 440

Почина режисьорът Франко Дзефирели

автор:Дума

visibility 131

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ