За войната и паметта

Илия СТЕФАНОВ

Изминалите 20-ина години, освен с немалкото политически и икономически дивотии и далавери, ще останат във времето и със странните оценки и преоценки на събития и личности в близкото и по-далечно минало. Нямам обяснение например защо сини талибани на два пъти бутаха паметника на Методи Шаторов в Пазарджик и даже загубиха някъде бюста от паметника. А Шатаров убедено защитаваше тезата за българския национален характер на Македония в онези сложни години, когато не само Тито, но и влиятелни сили в света имаха други планове, а български управници пък бяха тръгнали да търсят обединение на българските земи с губещите!
За съжаление, все още не малко хора не могат да разберат, че много често с паметта и паметниците се "борят" тарикати и нагаждачи, за които важи правилото, че историческата истина е доведена дъщеря на времето. Прегледал съм и съм изчел вагони с документи в държавни, партийни, във военния и в архива на МВР и знам, че политическото време оказва влияние - често е по-лесно да се върви с победителите, но този път не води до никъде. Казвам всичките тези неща по повод бесовете, овладяващи периодически някои "демократи" по темата Русия, Съветски съюз, и паметниците.
Убеден съм, че историческата истина е пряко свързана и с живота, и със съдбата на човеците, на много участници в историческите събития, затова ще разкажа няколко човешки истории на участници в голямата месомелачка, започната от подпомагания и подстрекаван от заинтересовани мощни финансови икономически кръгове извън Германия Адолф Хитлер.
В Държавен архив - Пазарджик, се съхраняват документи от дълга събирателска работа на кръжок, ръководен от преподавателката в Средно милиционерско училище - Пазарджик, Бистра Риндова. След 1990 г. Риндова издаде 5 книги за миналото на Пазарджик и Пазарджишко. Една малка част от тези документи са и за пребиваването на съветските войски в Пазарджик през 1945-1946 г. Материалите са събрани след контакти, кореспонденции с архиви, организации, учреждения у нас и в СССР, с войници и офицери. Има и над 300 писма, над 400 снимки, между които и на летеца Алексей Маресиев, 2 пъти герой на СССР, ген. Фьодоров, командир на партизанска бригада, в която е била и българката Лилия Карастоянова, на ген. В. Василев, на ген. А. Ратов, чийто дядо се е бил на Шипка, на писателя Гр. Бакланов, който като командир на взвод от 1232 артилерийски полк е пребивавал в Пазарджик.
По онова време през Пазарджик преминават и писателите Иля Еренбург и Ал. Сурков. Има голям митинг пред читалище "Виделина". Незнайно как обаче Еренбург си губи портфейла. От трибуната молят гражданите, ако го намерят, да го предадат. След малко портфейлът е предаден (Това ми го е разказвал Константин Генчев, свидетел, който е жив и здрав, вече към 90-годишен.)
В Пазарджик са настанени части на 9-и арт. дивизия с 2 хил. км боен път - тежък арт. полк - 152 мм гаубици-оръдия и противотанков полк - 76 мм оръдия. В Пещера е настанена 28-а бригада "Катюши". В писмата, изпратени от ветерани след 1982 г., има много информация за времето и отношенията.
Ще се спра само на две истории.
В 222 арт. полк служи серж. Димитър Добров, българин от с. Паркани (дн. Молдова). Той се запознава и гостува на едно семейство от близкото село Мокрище. Имат едно момиче - Атанаска, на 14-15 г., на което Добров дава някои подаръци. След 25 години Добров идва в Пловдив. Остава му свободно време, качва се на влака и тръгва за Пазарджик. В купето попада на човек от Мокрище, пита го за Атанаска и баща й Ганчо. Оказва се, че са комшии. Отиват в селото, намират къщата и излиза дядо Ганчо. Когато се познават, започват да плачат и двамата и да се прегръщат. После следват софри, отиват на гости на омъжената вече Атанаска - приказки, веселба до полунощ. Изпращат Добров на гарата и... "едва се прибрах в хотела в късна доба" - разказва Д. Добров.
В Пещера има друга покъртителна история. Старши лейтенант Константин Гвоздев започва да воюва през 1941 г., когато е бил на 18 години. Има два ордена за храброст. На 17 юни е тежко ранен при обръщане на бойна машина "Катюша". Умира в болницата в Пазарджик. Кой знае как и защо в смъртния акт е записан като Алексей, сбъркано е и родното му място. Погребан е в старите гробища. Тук са погребани и още двама, една девойка, ранена на фронта, умира в Пазарджик. След преместването на старите гробища, костите са оставени в сандъчета в обредния дом. След 1985 г. експедиционен отряд курсанти на Б. Риндова поема задачата да бъдат погребани костите на гробищата. Започват митарства, търсения, писма, питания до посолства, министерства, организации у нас и в СССР... И успяват! Научават родното място и името на Константин Гвоздев. През 1987 г. костите са погребани. Намерена е сестрата на К. Гвоздев - Казимира, майка му е починала, без да знае къде е погребан синът й. Чак след 40 години сестрата на лейт. К. Гвоздев идва в Пазарджик, за да сложи цветя и да прелее гроба на брат си...
А във войната участват над 100 страни, загиват над 60 милиона, от които над 26 милиона -от СССР. И остават непознати и неизследвани милиони човешки истории и човешки съдби...

* Авторът е от Пазарджик