За социалистическите дефицити и капиталистическите излишъци

В известната книга на Джордж Оруел "1984 година" пише, че хората понасят сегашните жизнени условия, защото не могат да правят сравнения с миналото. Човекът трябва да е откъснат от миналото и да вярва, че живее по-добре от дедите си. Оруел и точно тази негова книга са масово цитирани през последните 30 години от т.нар. "антикомунисти", които виждаха времето на социализма през погледа на същия автор и през неговата книга, която описва едно въображаемо тоталитарно общество.

Парадоксалното е, че 30 години по-късно усилията за пренаписване на историята, за да вярват новите поколения, че живеят по-добре от дедите си, се правят не от някаква комунистическа и по подразбиране тоталитарна партия, а от управляващата десница, от разни НПО-та, които получават финансиране отвън и от иначе демократичните медии. В медиите и особено по телевизиите формално има различни гледни точки, но реално те всичките, бидейки и различни, са еднакво десни, еднакво утвърждаващи пазарния капитализъм, еднакво заклеймяващи плановия социализъм и еднакво обясняващи, че преди 1989 година се е живеело по-лошо.

Изключително показателна е 

самата пропагандна теза 

В нашите глави не се опитват да набиват идеята, че сега живеем добре или дори, че сега е по-добре. Дори за най-промитите десни мозъци е ясно, че няма как да се твърди, че нещо през тези 30 години е било или е хубаво. Остава единствено да се обяснява, че някога преди 1989 е било по-лошо. 

Затова и най-лошата част от българското общество, според десницата, както през 1989 година, така и сега, са "червените бабички". Нищо лично - просто няма как да обясниш, че преди 30 години мнозинството от българите са били по-бедни на хората, които имат спомени от онова време. По същия начин днешната пропаганда има още по-голям проблем с малкото хора от най-възрастните поколения, които имат спомени за "цветущата градина" Царство България отпреди 1944 година. Те не просто помнят бедността, мизерията и тиранията на монархофашисткия режим, но могат да правят и много неприятни аналогии между битието отпреди 9 септември и новото от след 10 ноември. 

Вместо да задълбава в такива неприятни исторически сравнения капиталистическата пропаганда обича да говори не за онези 45 години социализъм по принцип и изобщо, а само за тази част от историята на въпросния социализъм, за която е сигурно, че всички имат неприятни спомени. Проблемът е, че тези елементи от социалистическото битие не са чак толкова много. Още по-неприятно е, че сега не е много удобно да се говори за някои лоши страни на социализма, чието изтъкване беше много популярно в зората на демокрацията. Например 

не хваща дикиш да се говори 

за свободното движение на хора, които нямат пари за билет до съседното село или пък даже и да имат нещо останало от пенсията не може да си купят билет, защото до съседното село просто няма транспорт. Не е удобно да се говори и за възможностите да се пътува в чужбина на хора, които нямат пари да пътуват никъде или пък проклинат въпросната свобода на пътуване, защото децата им са заминали на хиляди километри. Още по-неприятното е, че в голяма част от случаите въпросните деца не са имали желание да бъдат гурбетчии в продължение на дълги години, а са "избрали свободата да пътуват" заради икономическата безизходица и липсата на поминък по родните им места.

Заради тази поредица от пропагандни проблеми в последните месеци десните пишман икономисти и анализатори упорито ни припомнят дефицитите и празните магазини при социализма. На общия фон на развитието на страната особено през десетилетието на Борисов и ГЕРБ вече не може да се говори даже за това, че преходът ни е дал политическа свобода. Дефицитът на стоки преди 1989 година в тези условия се превръща в едва ли не последна крепост на антикомунистическата пропаганда.

Лошо няма, но на мен ми направи впечатление, че в родните медии властва едно тежко неразбиране на този дефицит на стоки отпреди 1989 година. За това се чувствам длъжен да се опитам да обясня на по-разбираем за хората и особено за "дясно мислещите" хора език какво представлява дефицитът при социализма и как точно демокрацията успя да го преодолее.

Социалистическият дефицит изглежда по следния начин. Социалистическата икономика произвежда 10 кофички кисело мляко, фиксира тяхната цена на 1 лев за кофичка. 

Така на пазара имаме стоки за 10 лева 

Тъй като в населението има 12 лева, всичките 10 кофички кисело мляко се изкупуват. Магазините се изпразват от кисело мляко и хората не могат да си купят, въпреки че имат още 2 лева, както и желание да потребяват кисело мляко. Така най-опростено може да бъде представен социалистическият дефицит и празните магазини.

На пръв поглед социалистическият дефицит е нещо ужасно, но нека го сравним с капиталистическия излишък от годините на прехода. Пренасяме се във времето след 1989 година и ето как изглежда пазарът на киселото мляко в условията на демокрация и капитализъм. На пазара вече се предлагат не 10, а само 5 кофички кисело мляко. Някой би възразил, че производството на храни в последните 30 години не е спаднало двойно, а цели седем пъти, но това е тема за друг разговор. Ние гледаме, че на нашия пазар за кисело мляко има 5 кофички и оставяме настрана колко от тях са български и на какъв стандарт за качество отговарят. Заради печатането на пари покупателната способност на хората се е увеличила и вместо 12 лева те вече имат цели 30 лева, за да си купят с тях кисело мляко. Но инфлацията е пораснала доста по-бързо и вместо 1 лев кофичката кисело мляко струва 7 лева. Общо киселото мляко струва 35 лева - 5 кофички по 7 лева, а българинът има само 30 лева. Купуват се 4 кофички кисело мляко. Една кофичка остава на витрината в магазина. На витрината има стока и ние нямаме дефицит. 

Някой веднага ще възрази 

че ядем вместо 10 само 4 кофички кисело мляко и то с различно качество и произход, но това е друга тема. Важното е, че дефицит няма. Е, появява се друг дефект вече не на социалистическата, а на пазарната икономика - някои хора започват да ровят в кофите за боклук, защото нямат пари за кисело мляко. Но дори и те не могат да отрекат, че витрините на магазина са пълни, а не празни, както при лошия социализъм. 

Ако на базата на това обяснение сте решили, че предпочитате социалистическия дефицит на стоки пред капиталистическия излишък, то проблемът не е във вас. Проблемът е, че през тези 30 години заменихме наистина проблематичните социалистически дефицити с доста по-тежки дефицити в политическата мисъл. Ако трябва да сме по-прецизни, дефицитна е лявата, социалистическа политическа мисъл, дясната е в излишък. В излишък е и дясната пропаганда, която ни залива от всички медии, но не може с количествени излишъци да прикрие своите качествени дефицити.