За Самуил Български

Сигурно няма човек в България, който от детски години да не съпреживява един от най-трагичните моменти в родната ни история, когато византийският император Василий II ослепява 14 000 български войници и на всеки 100 оставя един едноок да ги води в Охрид при царя им - Самуил. А българският владетел, който почти половин век води двубой с императора, като ги видял, паднал, покосен от инфаркт. Хиляда години има оттогава. А българската Охридска автокефална архиепископия, продължител на Българската патриаршия от Х век, призната като автономен център на Българската църква дори от Василий II, продължава да бъде център на духовността от 1018 г. през турското робство та чак до 1767 г.

Радостно е, че тези трагични и величави събития в българската история ще се радват на уважение от нацията ни през 2014 г., която по решение на държавата ще премине под знака на един от великите владетели на българското Средновековие. В последните години, вторачени в моментни политически разпри, оглозгани от беднотия, но разделени на враждуващи лагери, българите рядко се сещаме за своята история, която е едничкото ни минало - на всички. Затова, освен на днешните интереси на България, немалко народ вече с лекота посяга и на историята ни.

Направи ми впечатление едно официално титулуване вчера -"Самуил Български". Сещате се защо обогатяваме средновековния ни цар с титли, от които не се нуждаят нито той, нито историята. Ние днес се нуждаем от това. Може да се каже, че то е внимателно и цивилизовано напомняне към съседите ни от югоизток, които въпреки всички писмени и веществени исторически сведения си туриха в центъра на столицата Скопие 5-метров мраморен монумент "македонскиот цар" Самуил. Същия, на чийто пръстен е изписано "цар български". Опитват се политиците им да си създадат липсваща институционална идентичност - с географския ареал на средновековна България. С което всъщност само доказват, че нейни наследници живеят на тяхната днешна територия. Техни предци са ослепените български войници на цар Самуил. Та дано идната 2014 г. не ни даде повод за нова омраза - и на тях, и на нас, защото няма как да се мразиш със себе си.

Обаче. Хайде да не корим другиго, преди да укорим себе си. Хайде спомнете си откога търсим "правилното място" в София за паметник на основателя на държавата ни хан Аспарух. Що нямаме монумент на големи владетели като хан Крум, като хан Омуртаг? Един паметник 1300 години България" имахме - пред НДК, и него оакахме. Вместо в черквата "Св. 40 мъчници" на Търновград да направим пантеон на българските владетели, ние измислихме историческата неправда, че там бил погребан цар Калоян. Що разрушихме Мавзолея, вместо да използваме супердобрата му сграда на суперудобно място, с климатични и всякакви инсталации в нея, за Пантеон на героите в българската история. Сами не ценим историята си, себе си, пък се жалваме, че друг не ни цени.