За "причудливия" роман "Дъждовете на страха"

Георги Драмбозов

"Този ден сякаш виси закован с карфица пред очите ми" - редом с безбройните метафори и образи в романа "Дъждовете на страха" (издателство "ЖАНЕТ 45") самият роман "виси пред очите" на душата ми след неговото прочитане и препрочитане. Познавам автора Иван Желязков - изтъкнат писател и журналист от Асеновград, като създател на висококаратови творби с художествена проза, (разкази, повести и публицистика), сред които "Есента на пеперудата", "Очи без сълзи", "Светът не може без Ивановци", "Джобен иконостас", "Двете половини на света" и др. В този случай писателят отново е подходил към темата изключително отговорно и професионално. Той стъпва не само на личния си опит, творческа чувствителност и светоусещане, а до голяма степен се осланя и на птицата на вдъхновението. Тази птица кръжи над него и води перото му навсякъде, независимо от разнопосочността на случките и персонажите, на времето и пространството. Повествованието се води от първо лице, а образът на Марина - любимата жена, е изваян правдиво и с много обич. Имах щастието да познавам приживе прототипа на този образ, съпругата на автора Калинка, вечна й памет. Мога да свидетелствам и като очевидец, и като читател, че истинската човешка любов между мъжа и жената неминуемо прераства с течение на времето в жадуваната хармония на емоцио и рацио, в дълбоко приятелство и взаимност, устояли на всички изпитания. От т.нар. "поддържащи" роли в романа авторът сполучливо е обрисувал образите на Професора, на "лобиста за чиста природа", руския журналист Песков, на Главния за редакцията, в която работи до уволнението си главният герой и др. Разнопосочността или многообразието на интересите (както у автора, така и у главния герой) предопределят и различията в сферите на дейност - основна и от Бога дадена - журналистиката и писателството, предизвикана от промените - търговско-предприемаческа с променлив успех, екологична - трагедията в Чернобил, концепцията за бобрите и т.н.                                                                        

Стилът на автора е непринуден, на места със скрита ирония и себеирония, а увлекателността на романа се дължи до голяма степен и на "школовката" на автора - на творческо-професионалната, вероятно и на житейската... И отново се връщам на главните герои - това не е просто любовен роман, а роман за живота на средностатистическото съвременно българско семейство. Какво ли не му стовари върху главите това безконечно "преходно" време, в което живеем почти цели три десетилетия? И "великата" илюзия за лесно забогатяване, и заблудата за "равен старт" в живота, и бягството на нашите деца и внуци към "гнилия" Запад... Без капка дидактика или нравоучение повествованието на Иван Желязков тече от днес към вчера или утре, оставя у читателя непреодолимо чувство за удовлетворение от писателския талант на автора, от лекото пренасяне на действието в посока от зрелост към младост и обратното. Бих искал да отдам заслуженото и  на ненатрапчивото присъствие на редактора Борис Минков, който отбелязва в своя послеслов: "Много неща могат да се кажат още за този пълноводен и причудлив роман"... Да, много "пълноводна" работа ще имат критиците, които ще се захванат с романа "Дъждовете на страха". В един кратък отзив не може да се побере всичко. Имам само една молба към теб, скъпи читателю: Прочети този роман!... Тогава ще говорим.