За любовта

Стотици деца, младежи, възрастни с посребрени коси се прегръщаха и плачеха, сгушени един в друг. Обединяваше ги едно - всички са възпитаници на Детския радиохор. През 53-те години на неговото съществуване всички са минали през училището по музика, по ерудиция, по патриотизъм и по... човещина на маестро Христо Недялков, на когото сега трябваше да кажат "Сбогом". "Осиротяхме", се чуваше отвсякъде. В претъпкания храм "Св. Неделя" малки и големи, дори непознати помежду си, се търсеха с очи, за да открият в тях тлеещо огънче, което ги прави една общност. Малки хористи от сегашния състав подеха тихо "Отче наш" и под купола се разстла тръпнещата хармония на единно чувство. От официалните лица единствен министърът на културата Петър Стоянович не бе избутал децата, за да застане отпред, и остана сред множеството. А сетне под сводовете се понесе "Родна песен", с която маестрото завършваше всеки концерт. И песента излезе от храма подир онази черна кола, а зад нея върволицата избухна в аплодисменти пред смаяните минувачи. Така се изпраща голям артист.
Думата ми е за общността. Ние, българите,  сме се отдали на омразата, застанали сме едни срещу други като две настръхнали противникови армии. Дотолкова, че забравихме единната си кауза - България. А така имаме нужда едни от други, така жадуваме да видим тлеещото огънче в погледа на човека до нас, да плачем и да се смеем заедно. Омразата се връща - мразиш ли, мразят и теб. Ако обичаш - връща ти се обич. Стотиците малки и големи частички от една общност, събрани вчера, са различни хора, всеки със свои възгледи и пристрастия. Но един човек е успял да ги направи едно цяло, отдадено на една цел и една обща отговорност. И това винаги ще е по-силно от политически и всякакви дрязги. И ще работи за обща кауза. С всички хора е така. Стига да има стожер, който да ги направи общност. Кога обществото ни ще намери своя маестро, който да ни направи един народ? В името на една България.