За да те има и след теб дори...

Вместо автограф, получих параф "ДА" от големия поет Веселин Ханчев на първия ми разказ.
Ето как стана това.
През лятото на 1958 г. написах разказа "Светлана". С притеснение реших да го представя за излъчване в граничарското предаване по Радио София. Беше одобрен от редколегията и записан в студиото на магнетофонна лента. Изпълнител му стана младият тогава артист Любчо Кабакчиев, а музикално го оформи Ангел Георгиев-Гелето. Стана сполучливо предаване. На прослушването за неговото окончателно одобрение освен редакторите, присъстваха и писателите Веселин Андреев и Иван Аржентински като членове на военната редколегия. Всички останаха приятно изненадани от първия ми литературен опит. Двамата известни писатели настойчиво ми препоръчаха да го предложа на всяка цена за печат. Съгласих се все още притеснен.
На другия ден го преписах на машина и с поета Анастас Стоянов отидохме в редакцията на в. "Народна младеж". Там се запознах с младия поет Дамян П. Дамянов, с редакторката Лиза Матева и с известния поет Веселин Ханчев, когото обожавах за стиховете му за фронта.
Лиза Матева прегледа късия разказ от три странички и го предаде на Веселин Ханчев за мнение. Разговаряхме тихо - Дамян, Анастас, Лиза и аз, но цялото ми внимание беше насочено към Веселин Ханчев, поглеждайки го крадешком с голямо напрежение. Усещах, че се обливам в студена пот. След около двайсетина минути Веселин Ханчев спокоен, но сериозен ме повика:
- Ако обичаш, ела да поговорим...
Покани ме да седна на свободния стол до него. Изглежда бе забелязал смущението ми и побърза да ме успокои:
- Разказът ми хареса, ще го отпечатаме в следващия брой на литературната страница "Смяна", но имам няколко дребни забележки. Първото изречение за природата на границата, според мен, е излишно. Ако си съгласен - да отпадне. Две-три думички се повтарят, трябва да ги изчистим. Ето, аз съм ги подчертал. Иначе всичко друго е наред. Кратки, точни изречения. Емоционално настроение. Интересна интрига. Държи в напрежение. Разказът е полезен...
Отдъхнах с облекчение. Бележките бяха справедливи, а добрите думи ме окуражиха. И да си призная, вътрешно ликувах от задоволство.
Бях цивилен и може би затова Ханчев полюбопитства:
- Да не си служил граничар? Виждам, темата ти е добре позната.
- Бях войник-граничар, а сега съм офицер...
- Личи си... Хубаво е човек да пише за неща, които е преживял или отлично познава. Става някак си по-убедителен за читателя.
- Това е първият ми разказ - споделих откровено, без да съзнавам защо го казах.
Веселин Ханчев се усмихна и ме окуражи:
- Сполучлив е първият ти опит. Бъдещите успехи ще зависят най-много от тебе. Чети много, пиши упорито, но само тогава, когато имаш настроение и това, което те вълнува. Стреми се да кажеш на читателя нещо ново и то по един оригинален, а не шаблонен начин...
Благодарих му искрено за грижовното внимание.
- Донеси по-нататък нещо друго за нашата страница "Смяна". Може да бъде на военна, младежка и на всякаква друга тема.
Обещах му.
И само след седмица разказът "Светлана" бе отпечатан в брой 181 от 3 август 1958 г. на вестник "Народна младеж". Поетът Веселин Ханчев ми даде зелена улица в белетристиката. Написах много книги с разкази, повести и романи.
В личната си библиотека съм отделил специален кът с всичките книги на Веселин Ханчев. Пишейки тези редове за него, аз отново ги прочетох и отново ме възродиха със своята емоционалност и мъдрост.
И неслучайно неговите стихове са преведени на 36 езика в света.
Заслужено признание.
Със съпругата на Веселин Ханчев - Мими, бяхме колеги в Радио София. Често се отбивах при нея в Справочна редакция и дълго разговаряхме за съпруга й, който не беше вече между живите. Според нея той е знаел за неизличимата си болест, но е понасял мъжки и болките, и съдбата си. На нея, на любимата си съпруга, Веселин Ханчев на фронта й посвещава прочувствените стихове:
"Недолюбих те аз, ненагледах те, моя любима.
Раздели ни дългът.
Затова не плачи, не кори!
За да има любов и мечти занапред да има,
аз отивам на бой призори.
Ако падна убит сред степта,
под звездите студени,
запомни ме с добро,
но на гроба ми ти не ридай.
Посрещни радостта,
отвоювана с мъка от мене,
долюби вместо мен, домечтай!
Аз не ще се гневя,
а ще бъда щастлив и спокоен.
Не за скръб съм се бил,
не за сълзи вървя на война.
Вече съмва над мен.
Вече влизат другарите в бой.
Лека нощ, моя мила жена!"
Развълнуваха ме и стиховете, посветени на дъщеричката му:
"Русокоса моя, чипоноса,
синеока моя дъщеря,
спиш си ти. Не знаеш ти какво са
залповете, грозното ура.
Спи, далечна, ненагледна моя!
Спи си в тишината. Нани-на!
Аз вървя сред грохота на боя,
за да пазя твойта тишина."
Очарован съм от всичките стихове на Веселин Ханчев, но особено живеят в паметта ми: "Посвещение", "За да останеш", "Балада за човека", "Добрият ученик" и "Жив съм".
"Жив съм.
Нажежено е до бяло
всичко в мен.
Падам и крещя от болка.
Жив съм.
Не от болестта боли.
Боли ме, че съм повален.
Жив съм.
Като тетива треперя цял.
Жив съм.
Цял горя и в треска викам.
Жив съм.
Не от треската треперя,
а от гняв,
че съм се спрял.
Жив съм.
Хора,
спрелите минути ме болят.
Жив съм.
По загубените пътища крещя.
Жив съм.
Хора,
искам рождества,
не искам смърт.
Жив съм.
В мен крещи нероден света.
Жив съм.
Мъртъв ще съм,
ако не крещя от болка.
Жив съм.
Хора, чуйте диагнозата на болестта:
жив съм."
И наистина, Веселин Ханчев ще остане в сърцата ни винаги жив!
И трябва по-често да си припомняме неговото Посвещение:
За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.



Веселин Симеонов Ханчев (4 април 1919 г., Стара Загора — 3 ноември 1966 г., София) е български поет, публицист, заслужил деятел на културата (1963). Учи в родния си град и право в Софийския университет. Участва във Втората световна война. Бил е литературен уредник във в. "Литературен клас", началник на отдел за литература и изкуство в Радио София, драматург в Народната опера и в Сатиричния театър в София. Съветник по културните въпроси в посолството на България във Варшава и Париж. Член на БКП от 1944 г. Лауреат на Димитровска награда за 1960 г. и 1962 г.
За пръв път печата през 1934 г. Сътрудничи на вестниците "Час", "Литературен глас", след 1944 — на всички периодични литературни издания. Първата му стихосбирка "Испания на кръст" е посветена на Испанската гражданска война (1936–39). Етап в творческото развитие на Ханчев е стихосбирката "Стихове в паласките" — лиричен дневник на героизма и мъжеството на българския войник във Втората световна война. Ханчев е автор на пиеси — "Злато", "Отровен гълъб", "Двамата и смъртта", и на нереализирания филмов сценарий "Крали Марко". Негови стихотворения са преведени на немски, полски, румънски, руски, украински, унгарски, френски, чешки, японски и други езици.