За да ни има!

Кина Къдрева

Когато днес отново се поставя и оспорва предложението за приемане на Закон за българския език, трябва да се знае, че тоя въпрос не е партиен, а държавнически. И че не се изявява и изчерпва с издаването на правописни, етимологични, синонимни и пр. речници, нито в спорове и уточняване на граматични положения и правила, а още по-малко в сблъсък на езиковедски теории, които са важни за познаването, изучаването и спазването на граматичните особености на съответния език, но се отнасят до науката за езика и грамотността, като с целия си авторитет не правят самия език жив и действен. Те могат да се отнасят и до мъртви езици. А законът за българския език е за живия и действен български език, за  неподменимостта на богатството, силата и задължителността му като всеобщ за българския народ, за администрацията, за образователната система, за медиите, за надписите по улиците - официален език в българската държава. И това не са хрумвания и партийни изяви. Приемането на закон за българския език е държавнически акт, тъй като в езика е същността, идентичността и силата на един народ и на държавността.
В своето натоварено, а и объркано всекидневие, ние не си даваме сметка какво огромно значение има езикът и каква неизмерима е неговата сила.
Не случайно първите думи, преведени на български език и записани с българската азбука от създателите й Константин Философ и Методий, са: " В НАЧАЛОТО БЕ СЛОВОТО И БОГ БЕ СЛОВОТО И СЛОВОТО БЕ БОГ". Това не е просто един религиозен текст. В словото и чрез словото, изявено през езика, е формирането ни като човешки същества - в него и чрез него се изгражда съзнанието и самобитността ни. Чрез него се формира вътрешният ни свят и очовечаването на индивида. В него е

мерилото кои сме и какви сме

И накрая - в него е въпросът и отговорът на въпроса - ДА БЪДЕМ, КАКВИ И КАКВО ДА БЪДЕМ, И ДАЛИ ДА БЪДЕМ, ИЛИ ДА НЕ БЪДЕМ. И Константин Философ, и Методий създават азбуката на говоримия български език и българската писменост, за да бъдем. И то не какви да е, а равни с равните и едно рамо преди тях. Защото в Източната (византийската) и Западната римска империя, с които тогава се мерим, писмеността е на мъртвите (вече неговорими) антични езици - елински (старогръцки) и латински. И не друг, а Кирил и Методий извоюват правото на европейските народи да създадат писменост на говоримите си езици, от който акт започва Ренесансът. Но преди Ренесансът в Европа да разцъфти, в България мъдрият държавник цар Борис I превръща въпроса за езика в основа на своята политика. Защото силна и независима може да бъде само оная държава, която не допуска през чуждоезичието, влязло като официоз на едно равнище - в случая в IХ век през богослужението, чуждо политическо влияние. И българският език - проповядването на Божието слово на български език,  става не само главен въпрос в международните му отношения. На него той полага културните устои в цялата тогава огромна България с едно невиждано строителство на църкви и манастири, които стават книжовни центрове, за да се превърне тя в оная могъща Държава на духа, на темелите на която се крепим и до днес.
Но онова, което трябва да знаем, е, че феноменът език и феноменът слово не са извън нас. Езикът и словото се проявяват чрез нас и ние се проявяваме чрез тях. Качеството на феномена човек зависи и изявява същността си чрез качеството на феномена език и слово, както и качеството на феномена език и слово зависи и се проявява чрез качеството на феномена човек, които от своя страна изявяват процесите в протичащото време. Тая взаимовръзка е фундаментална. По нея като по годишните кръгове на дървото на живота можем да съдим за годините и периодите на всеки народ. Стига дървото да стои и да устои. Но горко му, ако се предаде на "лианите" и се катурне. Ще стане тор, върху която ще поникнат чужди семена. А днес в България това е толкова застрашаващо ни като народ, че не желая да го коментирам.
Да! Езикът е жива система. Както и културата. Но "вътрешните закони на развитието на езика" - теза, която защитават противниците на приемането на Закон за българския език, не са нещо ставащо от само себе си. Те са подвластни както на позитивните, така и на негативните процеси в обществото. Подмяната на собствения език - на думи от речниковия фонд на българския език с чуждици,

обедняването, огрубяването и деформациите

в езика, както и подчиняването на думите от съответния език и тия на привнесените чужди думи за нови понятия на чужди граматични форми за изказ, са израз на протичащи негативни процеси в съответното общество. Отразени в езика, те влияят на самото общество. Защото общество и език са взаимосвързани, взаимопроникващи и взаимоизразяващи се. Негативните процеси в българското общество през последните десетилетия се изявяват в буйналото замърсяване и деформация на българския език и българското слово, което пренебрегнато и опошлено, от своя страна рикошира върху духовното състояние, културата и съзнанието на целия ни народ. И когато се съпротивляваме на създаването на Закон за българския език, подценяваме първостепенността на значението на националния език. Това, че без живото и живително българско слово, растящо от силата, самобитността и неповторимостта на българския език, като основа на идентичността и същността ни като хора и като народ не може да има ни народностен цъфтеж, ни благополучие, ни международен авторитет, ни успехи.
В случая удивителното и непростимо е непознаването, подценяването и дори отричането на изключителните качества на българския език и на българската азбука. Непознаването на факта, че българската азбука е първата християнска азбука в съвременния свят, което само по себе си е един изключителен факт. Че тя е единствената благословена азбука, и то двойно благословена както от константинополския патриарх, така и от римския папа, когато двете църкви не са разделени на Източна и Западна, което става чак в 1054 г. Че българският език е единственият език в християнския свят, приравнен с т.нар. свещени езици - староеврейски, елински и латински. Че българският език става основа и катализатор за формирането на славянските езици, а българската азбука, богослужебните книги, написани с нея на българския говорим (словесен, а не славянски) език и църковното българско слово,

съхраняват славянския свят и го извисяват

културно и духовно. 
Тезата, че с приемането на Закон за българския език се нарушава свободата на словото, е несъстоятелна. Може ли да се нарече Свобода налагането на модела на езиковата занемара и подмяната на литературния български език с неграмотност, словоблудство и чуждоезичие на всички нива? Наясно ли сме с понятието СВОБОДА и че няма свобода въобще. В това число и на свободата на словото. Че свободата "въобще" е фикция. Че свободата е свободен или несвободен избор за служене на една определена цел. Че свободата е отговорност и израз на отговорността по отношение на определена цел. Че свободата не е безотговорна слободия на всеразрешеността. Че когато говорим и пледираме за свобода на словото, трябва да си даваме сметка, че словото е преди всичко оръжие - прекрасно и опасно, с което е необходимо да се борави умно и отговорно, да сме наясно как се борави с него и за каква цел го използваме. Че подчинено на безотговорни, меркантилни и деградивни цели, каквито постоянно възникват, облечени в различни одеяния и хвърлящи различни съблазнителни примамки, словото става не по-малко убийствено от последиците от атомен взрив. И ако свободата на словото се "практикува" - изявява и изчерпва с медийно, а и с писаческо  безкултурие и словоблудство сред подчертано пренебрежение и несвобода за българското художествено слово, притиснато от безхаберието и геноцида над българския език и българската литература и култура, това не е никаква свобода, а налагане на модел на разпадността.
Трябва да осъзнаем, че Законът за българския език

защитава националния ни суверенитет

и дава простор за развитието на националната ни култура. Той е защита на свободата на българския език, на българското слово и българската азбучна система по посока на съхранението, развитието и растежа на българския народ. Законът е акт на държавността, мъдростта и суверенитета ни. Той се противопоставя на безотговорността на говоренето и езиковата замърсеност, стесняването, изкривяването и подмяната на българския език и на свещената ни азбука, словесност и култура.
Случайност и само плод на нахлулото безкултурие ли е допускането и развихрянето на агресията към българския език и модата за масовото му замърсяване, за стесняването на речниковия му фонд и на подмяната на български думи с чуждици? Момент само на "Криворазбраната цивилизация" ли е отрицателството, пренебрежението и стремежът за чуждоезичната му подмяна? Случайност ли е внушената отвън и подетата на твърде високо равнище у нас идея за подмяна дори на азбуката ни - идея, която тихомълком завоюва реални пространства през съвременните комуникативни средства?.
Не! Не е случайност! Борбата между езиците е борба за доминиране, а борбата за собствения език и слово е борба за съхранение и развитие. Защото знайно е още от древността, че загуби ли се един език, загуби ли един народ словесната си самобитност и словесното си богатство, той бива погълнат от другоезичието на другословесността, и изчезва. Така че пренебрежението и подценяването на езика е пътят към ликвидирането на един народ. Затова да държим на българския си език, на неговата чистота и качество, значи да държим на себе си като народ.
Възниква обвинението, че Законът за българския език е политика. Всичко е политика!

И словото е политика!

И е оръжие в политиката. Не като идеологема. Това винаги го е стеснявало. Не като конюнктура. Това винаги го е принизявало и изкривявало. А като дух на един народ. Но само ако езикът го има, ако не е подменен и занемарен, и ако словото е възраснало като сила. Сила, която като огъня се нуждае да бъде подклаждана, за да не угасне и да не се превърне в пепелище, издухано от вятъра. В това е мерилото за мъдростта на всяка отговорна за народа си политика. При добра политика не се стига до занемара на езика и до инвазия на чуждоезичие, а до неговото разширяване и обогатяване в един процес на духовен растеж, изявен в силна национална литература. Но когато в политиката има пукнатини и заплахи за идентичността и самостоятелността на развитието на един народ, е необходим закон. Закон, който да регламентира основни езикови правила и норми, за да се противопостави на някои негативни процеси.  
В нашия случай законът за българския език е една необходимост. Той е в защита на свободата на българското слово като основа на българската ни идентичност, култура и държавност. Нека добре да  разберем смисъла му и да съсредоточим усилията си за сътворяването на един добър закон за българския език, който да даде тон и тласък за разгръщането на духовните сили на българския народ.
--------------
ПС: Повече по въпроса четете в електронната книга на Кина Къдрева "За азбуката или големия български ход"