Юлия Вревская - ангелът на милосърдието

Родена е през 1841 г. в семейството на потомствения руски дворянин генерал-лейтенант Пьотр Варпоховски. През 1856 г. се омъжва за барон генерал Иполит Вревски - един от най-образованите, умни и храбри мъже в Русия. Тя е на 16, а той - на 44 години. Скоро след сватбата им, в сражение в Кавказ, той е тежко ранен и умира.

Красива, образована, изискана, баронесата бързо привлича вниманието на обществото. Император Александър II я прави придворна дама на императрицата Мария Александрова. Става част от руския елит и пътува в Европа, Африка, Палестина, Йерусалим. Посещава опери, изложби, общува с известни писатели, художници и композитори, но решава да остане сама до края на живота си.

Юлия Вревская през 1873 г. се запознава с великия руски писател Иван Тургенев. И често говори с него в Петербург. Когато през лятото на 1874 г. Тургенев се разболява сериозно, баронесата пет дни се грижи за него в имението си. Тургенев открито признава, че не е равнодушен към нея и би й дал "ябълката на Парис". Само че тя не е съгласна да сподели "ябълката" с Полина Виардо, с която Тургенев е в граждански брак.

Вревская обаче оставя дълбоко впечатление в душата му:

- Имам чувството, че в живота ми от този ден има още едно същество, към което съм искрено привързан, приятелство, което винаги ще ценя, съдбата на което винаги ще ме интересува - споделя световноизвестният писател.

Двамата продължават да се срещат в Петербург, Париж, Карлсбад, разменят си впечатления за книги и изложби. Баронесата е много известна в писателските среди в Париж и е близка с гениалния Виктор Юго. Родена да бъде муза на художници, музиканти, "царица" на балове и приеми, тя не харесва живота си. Силно впечатлена от романа на Тургенев "В навечерието", започва да следи отблизо освободителните борби на българите. Страдалческата съдба на измъчения наш народ я трогва и подтиква да му помогне.

През април 1877 г. тя извършва решителната стъпка. В навечерието на Освободителната война, за изненада на близки и познати, оставя охолния живот в Париж и се завръща в родината. Там продава Орловското си имение и с парите организира и издържа санитарен отряд доброволци от 22 души - милосърдни сестри и лекари. Минава обучение и като обикновена сестра към отряда тръгва по пътя на войната!

Близо до малкото село Бяла, Русенска област, край брега на Янтра, тя пише на Тургенев: 

"Ние сме пет сестри на 400 души. Ранените са в много тежко състояние. Утре чакаме още..."

Там, на фронта, тя прави силно впечатление със своята красота, самопожертвувателност, но и със смайващо хладнокръвие и храброст: тя не само атестира при операциите, не само изважда куршуми, ампутира пръсти, но при нападение на медицинските палатки грабва оръжие и стреля по противника. И до такава степен се раздава, че отива в медицинския пункт при с. Обретеник и на два пъти под свистенето на турските куршуми изнася на гръб ранени от фронтовата линия! 

Храни болните, пере мръсните им дрехи, помага на всеки. Лично обслужва ранените и в кървавите битки при селата Гривица и Радишево. Болните я наричат Ангела на милосърдието.

И отново пише на Тургенев:

"Тук живея в българска къщичка, която е доста студена, нося ботуши, обядвам и вечерям със сестрите върху сандък. В стаята ми няма нито стол, нито маса, пиша върху куфара си, а спя в носилка..."

Задължават я да вземе отпуск, а тя:

- Утре чакаме 1500 ранени, струва ми се, че работя недостатъчно! - и отказва. 

А когато я предлагат за орден, тъжно казва: 

- Те си мислят, че съм дошла тук, за да върша подвизи! Ние сме тук да помагаме на поробените българи и на руските войници, не да носим ордени!

Не съжалява за светското общество, защото войната й открива, че животът има и друг смисъл.

Отдадена изцяло на високо благородната си мисия, изправена всеки ден срещу ужасите на войната, тя не мисли за себе си. Крехка, нежна, Юлия Вревская заболява от петнист тиф. Ранените и стенещи войници забравят своите болки и започват да се грижат за нея, но след двуседмично страдание, на 24 януари 1878 г., тя затваря очи. 38-годишна, недочакала Освобождението... 

Ранени войници й копаят гроба, те носят ковчега... 

Всички петербургски вестници пишат за смъртта на баронесата, предпочела участта на руска медицинска сестра пред живота на придворна дама на императрицата. Тежко болен, Тургенев, потресен и с разбито сърце, й посвещава вълнуващото стихотворение в проза "В памет на Юлия Вревская":

"Нежно, крехко сърце! И каква сила, каква жажда за саможертва! Какви тайни съкровища е погребала тя - там - в дълбините на душата си, това никой никога не ще узнае... Дано не обидя милата й сянка с това късно цвете, което смея да положа на гроба й!"

Виктор Юго й посвещава стихотворението "Роза на Русия, откъсната на българска земя". Ангела на милосърдието, баронеса Юлия Вревская, отдава живота си за свободата на България и остава завинаги в сърцата на българите като висш символ на благородство.