ЯРЪМА

Димитър Яръмов от с. Кирилово, Ямболско, дойде в Алма матер, не мина много време и ние, неговите състуденти, се убедихме в самобитния му белетристичен талант. Той стана едно от "ония щастливи изключения, когато само за няколко години успява да заеме безусловно място в младата българска белетристика", както писа Георги Марковски. През 1968 г. излязоха първите му книги "В строя", и "Среднощни петли", а две години по-късно и "Свят светува", след това написа още сборници с разкази и новели, изненада ни и с романи. На днешния ден Яръма щеше да окръгли седемдесетте, ако на 17 юли 2003 г. св. Архангел не го прибра. Нямах късмет да бъда негов близък приятел, но колчем се срещнехме - още като студенти, а и по-късно - в "сивото поточе", по софийските редакции, в които триехме панталони, имахме си тема за разговор. А тя бе "народният живот", както я определя днес моят приятел поетът Андрей Андреев. Няма съмнение: той беше влюбен, безнадеждно влюбен във всичко родно. И с оня "народен живот", забравен и отритнат, е проникната изцяло великолепната проза на Яръма. Народоведът от Тунджалъка обичаше живата старина - народните песни и приказки, оглеждаше своя селски свят като в огледало в народоучните съчинения на Димитър Маринов, в изследванията на Христо Вакарелски и Анастас Примовски, влюбен бе в занаятчийството и се респектираше от задругата и еснафските кодекси. Беше събрал всички томове от "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", търсеше и краеведски книги. Веднъж дори ми рече: "Това, което ще остане, са селищните истории, за белетристиката гаранция няма." Сам по-късно се пробва в разни майсторлъци: ковеше ножове, плетеше върбови  кошници, ашладисваше овошки, отглеждаше  екзотични декоративни растения в Нови хан. 
  "Писа ръка Яръмова" и написа прекрасни есата за душевността на българина. Остави ни "Залък за утре". Още тогава Ефрем Каранфилов отсече: "Той се учи и доближава до "класиците" в тая област - Антон Страшимиров и Иван Хаджийски." А Любомир Котев додава: "Така или иначе, този залък за утре, който той ни завеща, вече ни е фатално необходим, а утре ще е хляб наш насущний, ще ни спасява от лъскавия, стилен, но и стерилен в някаква мяра глобален свят, размиващ не само и не толкова границите." Кирил Момчилов напомни за неиздаден ръкопис на Митко от литературната му младост. Ръкописът се поразходил в няколко издателства, но така и не стигнал до печатница. Това е книгата "Народно природознание" или "Гласът на кукувиците" (1970), която материализира позицията на Яръма, че "любознателността и степента на овладяване на природата по емпирически път от нашия народ е неоценимо народно богатство, което се нуждае от цялостно и компетентно изследване, за да заеме своето място наред с фолклора и етнографията". Не сторваме ли всички грях, щом такова народополезно четиво не вижда бял свят. 
  Яръма не беше от най-приказливите, но говореше мъдро, търсеше дамара в мислите и приказките, често се глумеше, дори се гневяваше срещу новите демократични нрави и първенюшките им носители. Попитали го защо не иде да легне и той в града на истината, а им отвръща съвсем по нашенски - срам го било по силна жетва да се излегне на плочника. Казвали му: ела, че сега се правят списъците. Да не останеш отвън... И естествено остана отвън парламента и политиката, за да претегля на народопсихологичния си кантар какво се е променило в душевността на българина и да открие, че троянският занаятчия някога имал верую "Хиляда бода /с игла/ за пара" - противно а днешния мутренски идеал: "Един бод /с пистолет Макаров/ за хиляда пари".  
 Той осмисляше, опитомяваше думите, понякога правеше еквилибристика с тях. Помня словесната му приумица "едновръздругология". Създаде неологизмите "байганлък" и "байганене". В архива си пазя три ръкописа на Яръма с негови илюстрации. Единият "Индикиране на визии" е за езика на политиците, които правоговора за нищо го нямат. Отпечатахме го в ДУМА на другия ден след кончината му. Другият от непубликуваните "Три, четири..." е за абревиатуристиката като езикова филоксера, а третият се нарича "Човекът прави името, но..." е за гафовете с фамилните имена. В него под линия обяснява произхода на фамилията си (тур. числ. яръм-половин): "Името Яръмов произлиза от прадядо, който в 1878 г., при отстъпление на турски военни части, е  насечен и след няколко дни умира. Неговите потомци вече се наричат "на насечения, наранения, наполовения". Но Яръма с фамилия "половин" беше писател и народопсихолог с извисен ръст и голям талант. За жалост прав е проф. Симеон Янев, че той, последният автентичен селски писател, не намери своя действителен прочит.