Всички сме хора еднакви в живота и после...

Кръстю Берберов

Дядо ми - Кръстю Атанасов, не знаеше точната дата, на която се е родил. Прабаба ми Ката му разказвала, че го е родила по жътва.
Облъскани от работа и грижи, не се сетили да го запишат в кондиката на църквата. Родил се е през 1878-а - годината, през която за трети път се е родила и България.
Питам дядо закъде се стяга. "Ша заобикола Сали." Бай Сали беше нашият обущар. Всъщност - кърпач. В онези военно-размирни времена обувки не се купуваха, а само се ремонтираха. А дядо отиваше в малката обущарничка не за да носи обувки за поправка, а да си похортуват по турски. Той е избягал от Пиринска Македония през 1894 г., която тогава все още беше в Османската империя, и всички там са говорели и на турски език. Правеше му голямо удоволствие да говори по турски.
Другият му конак беше една от последните абаджийници в Сливен. Обстановката в нея беше старовремска. По стените имаше окачени пожълтели календари с ликовете на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Имаше и портрети на Левски, Ботев, Раковски. На високия тезгях, заемащ половината от помещението, беше седнал по турски вуйчо Димитър. Винаги съм се чудел как по цял ден той седи в тази поза, шиейки аби и потури.
Повечето от клиентите на абаджията бяха турци от балканските села край Сливен. Това беше една добра възможност за дядо да упражни своите езикови познания.
Вкъщи той кротко се възмущаваше: "Ей, тоз Димитър! Човекът му донесе цял топ аба, а той му вика, че нямало да стигне. За едни потури! Ами че тез турци са бедни. В Балкана какво расте?"

На фронта през 1918 г.

В интерес на истината, за тази част на мъжкото облекло отиваше доста плат. Веднъж видях изпрани потури да съхнат, опънати на едно въже. Отначало не можах да разбера каква е тази огромна дреха. Талията беше над три метра! Обясниха ми, че потурите се набирали около кръста и стягали с връв, оставяйки долната част на мъжкото тяло да се движи свободно и да се проветрява... И все пак вуйчо Димитър гледаше да прикъта повече изрезки от плата, от които после шиеше така популярните едно време терлици.
Един от първите радиоапарати в махалата беше нашият "Филипс". Ние с брат ми по цял ден въртяхме радиостанциите, за да търсим модерна джазова музика. От време на време хващахме радио Истанбул. И тъй като стана дума за Истанбул, дядо ни разказваше как с неколцина приятели - момчета на 15-16 години, решили да отидат до Цариград. Пешком! Спирали се да пренощуват в някое село или градче, гледайки да свършат някаква работа, за да заслужат нощувката и хляба. Така минали през Одрин, разходили се из Истанбул и се завърнали благополучно.
Тази "екскурзия" и едно пътуване до родното му село Елешница през 1925 г. са единствените годишни почивки на дядо. През целия си живот той е работил всеки Божи ден. И успял да направи кръчма с малка бакалница, отделена със стъклен параван. През 1913 г. вдига къща, в която и досега живее част от четвъртото поколение на нашето семейство.
През 1895 г. дядо участва в четата на войводата Стою Скрижовски в борбите за освобождението на Македония, а по-късно и в трите войни - Балканската, Междусъюзническата и Първата световна, в които основен противник ни е Турция.
Веднъж се случи да бъда в дюкяна, когато влезе леля Труфка - майка на мое другарче от махалата. Искаше един литър олио. Дядо я погледна притеснено и каза: "Не мога да ти дам цял литър, защото купоните ви са "цигански". За тези, които не знаят, че в България някога е имало фашизъм, ще поясня, че по време на Втората световна война населението можеше да купува основните хранителни продукти и стоки само срещу купони. Евреите и циганите получаваха много по-малки дажби от българите. Леля Труфка мълчеше. От очите й закапаха сълзи. Дядо се засуети, напълни шишето догоре и шепнешком каза: "Само някой да не научи."
После чувах как той се оплаква на баба: "С пияниците мога да се оправя. Не им давам да пият. А с циганите от нашата махала и с евреите как да се оправям? Че те с тез дажби ще измрат от глад! Ами и те са хора. Каква е таз България!"
В града много се говореше за едно еврейско момче. Без повод го нападнали няколко легионери (членове на нацистка младежка организация). Еврейчето се опитало да се защити, изваждайки джобно ножче. Това вбесило нападателите и те го пребили до смърт.
Дядо с нескрита горест тихичко нареждаше: "Да накарат Алберт и на малкото си момченце да пришие жълта звезда!" Този отличителен знак всички евреи трябваше да носят по всяко време. На вратите на еврейските къщи също бяха заковани жълти звезди за улеснение на евентуални погромаджии.
Знайно е, че всеки си хвали родата. Аз не съм изключение, но по отношение на моя дядо с чиста съвест мога да твърдя, че не съм чул някой да каже нещо недобро за него. Той беше пословично добър и в буквалния смисъл на думата сторваше път на мравката. Много пъти ни е повтарял, че "мравинка" не се убива. Той така нежно казваше - "мравинка". Винаги съм спазвал този съвет. Една от малкото велосипедни алеи в Сливен, която е покрай шосето за Бургас, всяко лято е пресичана на доста места от "мравешки пътечки". Тези малки труженички, носейки си хранителни запаси за през зимата, вървят в такива плътни колони, че ако мина с колелото през тях, ще загинат десетки мравки. Всеки път, когато забележа такива пътечки, спирам колелото, вдигам го на ръце и прекрачвам, стараейки се да не пострада някоя мравинка. Като разбраха защо слизам и нося велосипеда, някои колеги-колоездачи взеха да ме подиграват. Но по-късно ми стана приятно, като забелязах, че и други взеха да "сторват път на мравките".
Добросърдечието на дядо беше и в отношенията с клиентите му. На видно място в кръчмата в рамка със стъкло висеше табелка "Доверие всекиму, кредит никому!" И въпреки това, след като затвори окончателно дюкяна, останаха три дебели тефтера с вересии...
Особено впечатляващ пример за честност са отношенията му с т.нар. загорци. Не зная точно от кой край на България бяха тези дюлгери. Те се хранеха и пийваха само в дядовия дюкян. От дядо искаха да им готви само постно - боб, картофи, леща. И тук е най-интересното. Предприемачите плащаха на тези строители всяка събота. В съботния ден те идваха в кръчмата при дядо и оставяха на съхранение парите в неговата каса. И това се повтаряше всяка събота. Нямаше никакви разписки. Дядо записваше колко пари са оставили и колко са изконсумирали за храна и напитки. На Димитровден, когато привършеше строителният сезон и работниците се прибираха по домовете си, всички се събираха при дядо и си оправяха сметките. И това са правели в продължение на десетилетия.
Когато дядо решил да строи къща, тези истински майстори в занаята му казали: "Бай Кръстьо, ще ти направим къща първо качество!" По една случайност тази къща, която е и моят роден дом, тази година навършва точно 100 години. В нея няма бетон и желязна арматура. Винарската изба в нея, която побираше 15 тона вино и 3 тона ракия, е циментирана също без желязна арматура, но на циментовия под няма нито една пукнатина. Стените също нямат никакви пукнатини.
Толкова пъти съм слушал от дядо как са ги притеснявали някои от турците, как са пребили баща му Атанас, който вследствие на побоя е починал в болницата в Драма, как се е сражавал в Македония с башибозуците, как са отмъстили на Ахмед Барутанлията - палача на Батак, как е воювал с турците по балканските фронтове и т.н.
И след всичко това някак си много странно ми беше, че му прави кеф да говори по турски, че има приятели турци, че обича маанета.
Всеки път, когато по радиото засвирваха стария химн "Шуми Марица", дядо, даже и ако беше полегнал, ставаше, заставаше "мирно" и в очите му блесваха сълзи: "Ех, колко момчета паднаха с тази музика!"
По тогавашната военна традиция, след като тръбачът е изсвирвал сигнала "атака", полковата духова музика засвирвала "Шуми Марица" и полковете, построени в карета, тръгвали в атака.
Тържествено и страшно!
Може би само човек, който е бил на фронта, който се е сражавал, който е виждал смъртта в очите, е разбрал простата истина, че всички ние сме хора, еднакви както в живота, така и в неговото продължение.
След години разбрах, че и аз съм наследил от дядо тази "етническа толерантност", както е прието да се казва сега. Иска ми се да съм наследил и неговата доброта и честност, но дали е така, това само другите могат да кажат...