Все пак не останах в САЩ...

Борислав Пауновски е на 21 години, студент е в Лесотехническия университет, специалност "Стопанско управление". Той е един от хилядите български студенти, избрали да отидат на студентски бригади в САЩ, за да припечели и натрупа опит с език, емоции, приключения. Наред с всички други занимания, присъщи за един млад човек, Боби е и сред хората, които се занимават с един доста екстремен спорт - рафтинг. Младежът е завършил и прословутата 22-ра гимназия "Г.С. Раковски", където преди години имаше театрални паралелки. Оттам своя театрален път са поели телевизионните водещи Иван и Андрей, както и Елена Петрова.

- Боби, какво мотивира един млад човек да отиде на студентска бригада в САЩ и защо точно там?
- Ами нов свят, учене или усъвършенстване на език, емоции, приключения.
- За първи път ли това лято бе на бригада в Америка, къде беше и какво работи?

С приятели в САЩ

- Не, това лято бях за втора година в Щатите. И тази, както и миналата, бях в Аляска - един доста студен щат, но и с много възможности за практикуване на рафтинг. Миналата година, когато завърших 1-ви курс в ЛТУ, отидох с идеята да събера пари за една екскурзия до Индия.  Мой приятел прави рафтинг-експедиции до тази далечна страна. А аз от години се занимавам с този спорт. Но още с тръгването си имах проблеми. При издаването на документите ми за легална работа в САЩ една буква от името ми бе объркана. Това впоследствие ми създаде затруднения в САЩ. От България излетях без проблеми, но на летището в Америка, още щом обявих за този технически проблем, ме оставиха за около два часа в помещение за нелегални - мисля, че това е най-точната дума. Така се озовах в компанията на доста различни и дори екзотични хора. Повечето бяха нелегални или имаха проблеми с документи. Аз излязох от своеобразната килия, но бях изрично предупреден от властите, че трябва да си оправя документите. Естествено, аз подадох необходимите заявления и зачаках резултата, но докато нещата се уредят, мина доста време. Предварително си бях намерил работа в един хотел. През свободното време постоянно гледах местните канали, където се говореше за Аляска - че бил едва ли не последната граница на цивилизацията. Оттам започвало дивото. Не успях да си намеря втора допълнителна работа. Поради проблемите с документите не можех да извадя и номер на социална осигуровка. Това за американците е нещо като ЕГН-то за българите. Много е важно. Не останах дълго на тази работа, защото не ме правеше щастлив. Намерих си друга - в музикален магазин.
- Имаше ли и други премеждия, докато си извади новите документи?
- Да, бяха ми подшушнали, че мога да си реша проблема със социалния номер, ако отида до Канада и се върна обратно. Така съм щял да имам някакво предимство на границата. Трябва да обясня, че всеки един студент, отишъл на студентска бригада, има "спонсор" - нещо като контролна организация, която следи аз да съм редовен работник и да не се забърквам в някакви неприятности. Не са полицаи, но са поели определен ангажимент за мен. Направих грешката да не се допитам до тях, преди да тръгна за съседната на Щатите страна.
Речено - сторено. Взех пари назаем, защото нямах, купих си самолетен билет за връщане от Канада за САЩ, а на отиване щях да пътувам на стоп с един приятел. Той също имаше работа в Канада. Един ден преди да тръгна, от тази контролна организация ми се обадиха, че документите са ми готови и ще ми ги изпратят. За жалост билета не можех да го върна. Така освен че не отидох на стоп до Канада, но и увиснах с близо 600 долара. Тогава още не бях намерил втората работа. Намерих я, но и на нея не се задържах дълго. Просто на шефа на магазина не му харесаха постоянните ми отсъствия. При всяко обаждане на приятели за пускане на реките оставях работата и отивах с тях.
Най-случайно си намерих третата работа, която работих за 4 месеца в САЩ. Така се запознах и с много добри каякари. Един ден, докато се прибирах от работа, видях една пътечка, по която се отиваше до място за спускане с каяци. Само да вметна - река Струма е реката-майка за каяците и каякарите в България. Тя е най-удобна за този вид спорт. Та по тази пътека намерих подобно кътче в Аляска. Там се запознах с един човек - Стив Розенбърг, също любител на каяка, рафтинга и този вид спортове. Той ми даде номера си, в продължение на 2 седмици всеки ден ходихме да се спускаме в тази част от местната река.
Когато останах за втори път без работа, той ми помогна. Тогава беше на 57 години и работеше за една от най-големите нефтени компании. Намери ми работа - продавач в магазин за водни спортове. Освен че продавахме части и цели съоръжения, давахме ги и под наем, а също така ги поддържахме в изправност. Стив дори ме навиваше, ако остана, да ми намери работа някъде из нефтените платформи. Но не останах.
Тази година отново бях на студентска бригада в САЩ, отново в Аляска, отново край него.
Сещам се и за друга случка от миналогодишната ми бригада в САЩ. В Аляска се запознах с един кениец. Той много обича маратона като спорт. Но тази негова страст погуби краката му. Една вечер той излязъл да тича няколко километра, но не взел достатъчно връхни дрехи. Така той измръзнал, губейки ориентация за това къде се намира. Властите го намериха на 2 километра от квартирата му, но премръзнал и в безсъзнание. Лекарите, за да го спасят, му ампутирали краката. Така и не даде смислено обяснение защо е тръгнал да бяга в студеното време и е бил недостатъчно облечен. По-интересното е друго - той се амбицира, намери  и закупи достатъчно надеждни изкуствени стави и с тях участва в маратонски състезания. Показа завиден дух и самодисциплина.
- Да поговорим малко за любимия ти спорт. Какво представлява рафтингът, каякарството като спорт? Прилики, разлики, къде тренирате?
- Тренираме на Панчарево, имаме собствен клуб, стараем се да разширим дейността си, но е доста трудно. Както и навсякъде в България, между другото.