Време е за доброта

Празниците са зад гърба ни, слънцето се показа, предизборната европейска агитация е в ход, някои национални телевизионни канали най-после включиха в програмите си и истории за "малкия човек", практиката да ни заливат задължително и сутрин, и вечер противоположните мнения за дадено събитие бележи нови върхове, но чувството, че нещо продължава да ни горчи не изчезва. Онова чувство, че интелектуалният капацитет на нацията се е сринал безвъзвратно, че достъпът до знания се е ограничил до непознати преди нива, а повечето добри и наистина полезни неща от минали периоди на държавата ни са унищожени без мисъл за бъдещите поколения. Тежи  мисълта, че сякаш съзнателно народът ни губи самочувствие, да не говорим за вяра и доверие, че наистина се самоунищожава и сякаш не търси път към ведър хоризонт. Всички говорят за духовен упадък, а някои обвиняват управниците през прехода в интелектуалното убийство на нацията. Сочат не толкова материалния, а духовния срив за най-голямото морално престъпление на овластените след промяната на 10 ноември. Май наистина хората са уморени да живеят в държава, която ги е забравила. Всъщност, не държавата ги е обрекла на материална и духовна мизерия и не немощното им състояние е причина за пословичния български нихилизъм. Внезапните и много промени в кратък срок, натискът от всички посоки, промяната в собствеността по безкрайно непочтен начин, масовата безогледна разруха на градено от десетилетия, липсата на лидери, които могат да идентифицират проблемите и да са в състояние да ги решават без отлагане, които могат да мотивират хората да ги следват, като мобилизират тяхната групова енергия за постигане на обществени цели, са все познати причини за "счупването на стомната". Ако се намери кой да я залепи, ще личи. Ако се вайкаме над парчетата, наистина сме обречени. Въпросът е не дали е дошло време за обичане, а дали можем да добруваме и помежду си, и в отношенията си към държавата и институциите й, за да дадем шанс поне на тези след нас да не гледат към западната чиния, която се оказа в повечето случаи празна за учили-недоучили българи. Преди да се обичаме, преди да проклинаме без мяра, дали не е по-полезно първо да погледнем дом и семейство, което по принцип би трябвало да дава възпитанието във всичко това, което или вече го няма, или  е изкривено спрямо традиционни български ценности. Дали е приемливо-полезно да показваме ден след ден онзи случай на баща, убил собственото си дете? Дали това ще стимулира хората да се обърнат към собствените си деца и да им дадат онази обич, време и внимание, която ще ги накара да четат книги, да уважават възрастните, да говорят добри думи помежду си, без да ги лишава от чата и мрежите? Има неща, които училището, а нашето явно не е на необходимо ниво, не може да даде. Не може, защото не е и негова работа. Ако децата растат в недобролюбна среда у дома, ако родителите решават въпросите чрез насилие, ако хлябът често не стига, училището е безпомощно. НПО-тата още повече, защото тяхната роля по ред причини определено е друга. Кой ще научи детето, че няма как да се каже " православните и арменците тази година честват заедно Великден", защото църквата за добро или зло идва доста по-късно от родителите. Друг е въпросът за нейната роля и дали ще успее в кратък срок да върне величието си на духовен водител и съхранител на угнетен народ. Като информираме за социалния папа Франциск и любовта към него и делата му на увеличаващото се католическо паство в смутните времена на кризата, дали отваряме очите на нашите митрополити за основното им задължение? Ще отвърнат ли поглед от придобивките, които държавата все пак щедро възстанови, надявайки се сами да поемат кръста си и да отстояват вяра и кураж за хората? Патриархът посети дома на отец Иван. Значи има надежда.
Някога се е казвало, че попът, кметът и даскалът са личностите, от които е зависел мирът в селото. И благоденствието, както са го разбирали тогава. Май и днес, ако съгласуват дела помежду си, ако извърнат поглед от собствената си чиния, могат и да задържат малкото останали хора по селата. Най-малкото, за да не ядем картофи от Франция и домати от Турция. МОЛ-овете са работа на държавата, която може да погледне в унгарската чиния по въпроса. Време е не само за избори и масово оплюване. Време е да си спомним думата "добро" и "добрата дума път отваря". А ние не само търсим път, ами все си стоим на кръстопът. Ако друг ни го посочи, ползите ще са за него. Поне това успяхме да научим от прехода. Ред е сами да се хванем за косите си и да се измъкнем от блатото. Но заедно, защото "сговорна дружина планина повдига". Поне си имаме история и горчив опит. Наистина е време да го приложим. А кой ще ни поведе зависи също от нас, колкото и да не ни се вярва.