Вратата до ватмана

Демокрацията дойде да руши - видяла в слънцето заря, тя ослепи индивидите, както обичат днес да се наричат разпарчетосаните маси, лишени от чувства за общност и личност. И ги направи слепи за смисъла на народовластието. Възприеха парите като знак на властта. И безхаберието - като символ на държавността. Всеки би бил лош политик, ако се докопа до алчна власт. Защото властта е демократична, тоест: бездушна, ничия, обща в своята частност и в крайна сметка ненужна, когато е неподчинена. Пазарът вече е власт, от онези тържища е, които създават или унищожават свободната власт, за да я подчинят на оборота.

И обединена Европа кима в знак на съгласие. Тя е достатъчно заета със себе си и прекалено оплетена от нормите, които бълва на конвейер, та да мисли за демокрацията. Щом си й в кюпа, демократ си. Нима може да е иначе? Тази презумпция е толкова фалшива, че дразни с плоскоумието си. Но тя повече дразни със своята възторженост. 

Оня ден бременна жена се преби на слизане от трамвая в София. Мъжът й беше до нея, помогна, станаха и други хора - още има такива, но тя пострада. Падна лошо. Трамваят беше столетник. Този същият трамвай съм го виждал да спира от старост, изнемощял от демократичните ремонти през последните 30 години от живота си. Стъпалата му бяха тъй високи, че нито бременна, нито възрастна жена можеше да се качи. И знаете ли какво си помислих: това не е обществен превоз. Катафалка е. Никакво уважение към пътниците, те повечето бяха пийнали, цигани с лопати, начумерени издънки на човечеството - и аз сред тях и като тях, разбира се. Бациликус булгарикус. С други думи - запартъци. Заслужаваме обаче известно уважение дори и само за това.

Преди 30 години бях във Виена да се обучавам на нещо си мое. Стъпалата на трамваите бяха доземи. И не се чуваха, тихи бяха. Падаха като ескалатор, подканяха уважаемите гости да посетят возилото. Ако обичат и ако бъдат така добри. Правостоящи нямаше.

Бременната жена се замая, повърна, отиде в заведението досами спирката, мъжът я подкрепяше. Оттам я изгониха, защото заемала място. Беше обедно време, празните маси не са за родилки.

Така работят нещата у нас.

Изборно време, демократична рапсодия на олигофренната представа за заслужено нещастие. Пък защо ли не запомних тогава във Виена изборно ли там беше времето или просто бе есен? Защото времето няма значение, когато те прави щастлив. Възрастта - също. Май беше септември. И младите се държаха за ръцете. И възрастните също. И по улиците имаше музика. Нямаше просяци вечер. А чистотата заслепяваше неона и той притихваше уморено под звуците на класиката. Свиреха младоци - без купички за просия пред тях, на цигулки, просто за кеф. Просто. Каква хубава дума! Миришеше на печена царевица връз кюмбе. На ранни кестени. Там. И тогава.

Ама не и тука. Не и днес, 30 години по-късно. Не видях и не разбрах какво стана с клетата бременна жена, която падна. Беше в седмия или осмия месец. Трамваят издрънка ядосано с някакъв щур звук, за да предупреди пасажерите, че възнамерява да тръгне, щракнаха белезниците на вратите и железните му колела застъргаха още по-зловещо по релсите. Възмутих се, че е още жизнен. И се замолих жената и плодът в утробата й да оцелеят. Лошо се спъна. Животът у нас умее да спъва. Особено някои. Най-често тях.

Докато размятах с лявата ръка куфарчето, а с дясната се държах неистово да не падна върху обявата на Столичната община, прикрепена към стъклото, си представих Берлинската стена. Колко е нужна! Просто излизаш от един свят и влизаш в другия! И да няма Желязна завеса. Да не е стена, а врата. Отключена. Няма вече нито лошотия, нито измама, нито далавери, няма бедност... Само щастие. И доброта. Не биваше да я рушат. Да я бяха направили преддверие. Не към Ада.

Настана шум и се опомних. Да, в ада бях. 

Дошла беше контрола. Държавата имаше униформа и тя бе наметната върху едрите тела на трима байовци, единият - с фуражка. Трамваят спря на спирката и зачака. Видях най-сетне какво пишеше на стикера на Столичната община върху стъклото. Пожелаваше приятен път тази табела. Не разбрах на кого. Пък и не обичам ругатните.

Контрольорите бяха делови. Показвахме послушно превозни документи, вадехме снимки в портфейлите, застраховки гражданска отговорност, стари трамвайни билети - продупчени отдавна, но не за тази линия, спомени се изливаха от чантите, в тях имаше и зарзават; компот без капачка, затулен с тоалетна хартия и вързан с ластик стърчеше от дамската чанта на възрастна жена. Повечето пътници, мургави или просто ловки, демократично и пъргаво се плъзнаха навън през вратата, която беше отворена - тази до ватмана. 

Тя беше услужливо открехната.

За кого ли? Път към какво беше тази врата?