Врата, на която пише "Родител". Залостена ли е?

Евгени Минчев


Има теми, по които можем да спорим шумно - данъци, партии, магистрали, дори за това кой е изпял по-зле националния химн. Но когато става дума за децата, предпочитам държавата да говори тихо, ясно и най-вече - да почука, преди да влезе.
Напоследък все по-често се обсъждат идеи училището да наблюдава не само знанията на детето, но и неговото емоционално, социално и психологическо развитие. Самата грижа не ме плаши. Напротив, има деца, които имат нужда някой навреме да забележи тревогата, самотата, насилието или трудността им да се справят.
Но между грижата и намесата има една врата. На нея пише: "Родител".
Не бих искал училището да се превръща нито в психологическа лаборатория, нито родителят да научава последен какво  е решил някой за собственото му дете. Учителят има огромна и прекрасна роля, но не всеки учител е психолог. Както не бихме дали на психолог да преподава химия само защото е прочел учебника, така не бива да превръщаме педагогическия състав в армия от любители психодиагностици.
Затова ми се струват необходими няколко съвсем човешки гаранции.
Първо, родителят трябва да бъде информиран предварително. Не след като детето е оценено, профилирано или включено в някаква програма. Предварително. На разбираем език трябва да му бъде казано какво предстои, защо се прави, кой ще го прави и какво ще последва от резултатите.
Информираността не е административна любезност. Тя е уважение.
Второ, родителят трябва да има ясно право на възражение. Не право, скрито в пет страници дребен шрифт, а действителна възможност да каже: „Не съм съгласен. Искам второ мнение. Искам да знам повече.“
Държавата може да бъде партньор на семейството. Не бива автоматично да се превръща в негов началник.
Трето, пълна прозрачност за данните.
Ако за едно дете се записва, че е тревожно, затворено, конфликтно, прекалено чувствително или социално неуверено, искам родителят да знае къде отива тази информация. Кой я вижда? Колко време остава там? Може ли да бъде поправена? Може ли да бъде изтрита? Ще я получи ли друга институция след пет, десет или петнадесет години?
Детството не трябва да се превръща в електронно досие, което върви след човека.
И четвърто, психологическата оценка трябва да бъде работа на квалифицирани специалисти.
Учителят трябва да може да забележи проблем и да каже: „Нека помогнем.“ Но диагнозата, психологическият профил и сериозната оценка принадлежат на професионалиста.
И тук бих бил особено внимателен с темите за личността, тялото, сексуалността и идентичността. Това са чувствителни пространства в порастването. Детето има право да задава въпроси, да бъде изслушано и да не бъде унижавано за тях. Но има също толкова голямо право възрастните около него да не бързат да му дават готова идентичност, когато самото то още я изгражда.
Нито семейството трябва да воюва с училището, нито училището - със семейството за душата на едно дете.
Не искам паника. Не искам конспирации. И със сигурност не искам политически знамена върху детските чинове.
Затова призовавам към предпазливост.
Но нека във всяка нова система останат четири здрави ключалки: родителят да знае, родителят да може да възрази, данните на детето да бъдат защитени и психиката му да бъде поверявана единствено на подготвени хора.
Защото детето не е формуляр. Не е статистика. Не е идеологически терен и не е държавен проект.
То е човек, който още расте. А около растящия човек възрастните трябва да стъпват на пръсти, не с ботуши.


Фейсбук