Войната - върхът на човешкото безумие!

Мария Овчарова


Поставям за заглавие някогашно "пропагандно клише". Правя го, защото тази "изтъркана фраза" първа изплува в съзнанието ми след едно телефонно обаждане. То ме върна десетилетия назад, когато проучвах тема с работно заглавие "Българската антифашистка емиграция във Франция - средата на 20-те години на ХХ век". В нашите библиотеки прерових стари периодични издания, печатани в страната и извън нея, архивни материали, запознах се с творчеството на художници, автори на рисунки и карикатури със сюжети от разглеждания период.
На частни разноски заминах за Ленинград, където един месец работих в Публичната библиотека на "Фонтанка". Помня, че само в "Юманите" ("l'Humanite") от юни 1924 до март 1927 г. открих и заснех около 90 дописки, статии, карикатури, отнасящи се за събитията в България. Бях доста напреднала, когато чрез посредничеството на проф. Крумка Шарова (тя беше в течение на изследванията ми) направих опит да се зачисля с тази тема за докторантура към институт на БАН. Беше средата на 60-те години. Пред научния секретар - човек на статуквото - не можах дори наименованието на темата да изрека, както трябва. Щом чу Франция, той каза твърдо "не". Свършили ли са се темите от българската история в самата България, ами ще ги търсим в капиталистическия свят?! "Как ще стане тази работа?!" - питаше риторично научният секретар и заключи: "Не, не става! Млада сте, ще се заемете с друга, не толкова екстравагантна тема!..."

* * *
...Прелиствам избелелите листове с мои стари записки и публикации и се замислям за заглавието-клише, обслужвало минала политическа конюнктура. Днес подобна мисъл би прозвучала демоде...
И все пак, свършиха ли се войните?!
Сякаш те станаха повече и по-абсурдни от гледна точка на човешкия разум. Безучастни наблюдатели, ние гледаме как цивилизовани държави обединяват армиите си, за да бомбардират териториите на различни народи, заподозрени в тероризъм, недемократичност и неспазване на човешките права и не знам още какво. Как бомбите "разпознават" мирното население от терористите?!... Колко са загиналите от "приятелски огън"?!... Тези неща обикновено не се коментират.
Чуваме за "камикадзета"... За "Арабска пролет"... Протести във водещи европейски държави... Че и в самия Ню Йорк!... Точно там, сред диктата на корпорациите, сред непредсказуемите игри на финансовите пазари, се роди движението "Окупирай Уолстрийт!" Протестират срещу растящата армия на безработни и бездомни, за сметка на увеличаващото се несметно богатство на малобройната прослойка от супербогати хора... Палаткови лагери на протестиращи в сърцето на световния лидер - САЩ! Сълзотворен газ срещу протестиращи! Арести на демонстранти под предлог "блокиране на движението" или от "санитарни съображения"?!...
В "Манифеста" на "Окупирай Уолстрийт!" е казана безпощадната истина за състоянието на световния мир днес - крайно опасното противопоставяне, стигнало критичната точка. Там е заявено: "Ние хвърляме ръкавицата на най-мощните икономически и политически сили на тази планета. Това е страшно. И колкото повече набира сили нашето движение, толкова по-страшно ще става."
Заявка за най-мащабната война.

* * *

Нашите медии слабо ни информират (за коментарии и анализи - да не говорим!) за световното протестно движение. Спомних си една мисъл на Иван Вазов, казана през 1921 г. за писателката Анна Карима. Тогава в Народния театър се чества 30-годишната й творческа дейност. "Майка на това, което ще дойде!" - изрича пророчеството си писателят класик. Сега, когато гледам борбените лица на млади жени от кадрите на протестиращите от различни краища на планетата, си спомням тези Вазови думи...
Анна Карима - тази невероятна жена с изтънчена чувствителност към несправедливостите, с вулканична енергия и независим характер, със самостоятелно мислене и свободен дух - някога отключи интереса ми към същностите на войната и насилието... Тези дяволски "продукти", заченати от необуздания егоизъм и безмерната човешка алчност!...
Карима не се обвързва с партии, не се пристрастява към идеологии. От собствена гледна точка брани справедливи каузи. Диапазонът на нейната борба е обширен - от равноправието на жените, до защитата на демокрацията от настъпващия фашизъм в мащабите на Европа... Дъщеря на войводата Тодор Велков, поборник за освобождението на България, тя става учителка - професия, която при нея придобива широк смисъл. Куражът не я напуска и в най-критичните моменти. През 1903 г., с три деца, тя се развежда (и то със съпруг, известен интелектуалец - Янко Сакъзов, лидер на социалдемокрацията!). По-късно застава срещу най-свирепия закон - ЗЗД. Карима изтърпява гнусни клевети, хвърлени върху цялостната й личност от обществената й дейност до физическите й дадености... Тя не остава длъжна. Води полемики, в които изтъква необорими аргументи...
В средата на 20-те години на миналия век след Първата световна война Европа преживява дълбока криза. В България (пък и на Балканите) тя се изявява с особено антихуманен характер. Държавен преврат (9 юни 1923 г.), белязан със зверското убийство на законно избрания министър-председател Александър Стамболийски. Следват Юнско и Септемврийско въстание, атентатът в черквата "Св. Неделя", арести, улични разстрели, "безследно изчезнали" и т.н.
Всичко това всява ужас в душата на Карима. Тя заминава за Париж, за да информира общественото мнение в Европа и да потърси механизми, чрез които да се спре насилието в родината си. Писателката е вече 55-годишна. Няколко години преди това преживяла трагедия - една от дъщерите й, талантливата литераторка Надежда Сакъзова, умира. Дългът на общественичката Карима, както винаги, надделява над личните проблеми...
Защо заминава за Франция? Освен с революционните традиции тази страна е известна и с активната позиция на духовния елит в трудната мисия да брани мира. Още през ХIХ век в Париж е организиран Конгрес на мира, оглавяван от Виктор Юго. А сега в Париж е Анри Барбюс (1873-1935) - автор на "Огънят", 1916 г. Тази книга, показала сатанинската природа на войната, бързо преведена на много езици. На български, в превод на Николай Лилиев, излиза едва през 1919 г.
"Огънят" изиграва голяма роля за осъзнаване нуждата от организирано движение за мир. През 1919 г., пак в Париж, Ромен Ролан (1866-1944) става инициатор за "Декларация за независимостта на духа", подписана от хора като Анри Барбюс, Рабиндранат Тагор, Максим Горки, художниците Кете Колвиц и Франс Мазарел, Ъптон Синклер, Стефан Цвайг, Август Форел и др.
Сред включилите се в движението за мир има много български емигранти - земеделци, комунисти, анархисти, безпартийни. Сред тях е и Анна Карима - единствената жена в тази мъжествена борба. Неспокойната ентусиастка, с добър френски, с бърза логична мисъл и ораторски дар, проявен на не един митинг и събрание. Карима работи заедно с Анри Барбюс, с журналиста Даниел Рену (по това време кмет на парижко предградие), с адвоката Марсел Вилар, с проф. Виктор Баш и др. В сформирания в Париж "Комитет за борба срещу белия терор на Балканите и в България" влизат професори, писатели, депутати, общински съветници, адвокати. Председател на комитета е Анри Барбюс, а между членовете Ромен Ролан и Пол Вайян Кутюрие...
Парижкият комитет е последван от други в Лондон, Виена и още европейски градове... Образувана е тричленна комисия (Анри Барбюс, адвокатката от Брюксел Пол Лами и Леон Верноше от Интернационала на работниците от просветата), която през ноември 1925 г. пристига на Балканите, за да се запознае с жертвите на терора... Барбюс, чието здраве не е особено добро, не се щади. Търси истината от първоизточника. Преодолява ограниченията и се среща дори със затворници. Общественичката Екатерина Каравелова (тъща на "безследно изчезналия" журналист Йосиф Хербст) е записала на 3 декември 1925 г. в дневника си: "Пристигна Анри Барбюс. На 3-ти ми гостува у дома, пихме чай, говорихме надълго."
Само след три месеца излиза от печат публицистичната книга на Барбюс "Палачите" ("Les bourreaux" - 1926 г.). Много скоро тя е преведена на английски, немски, гръцки, руски... Разбира се, не и на български. Карима превежда "Палачите" и я издава в ограничен тираж на български едва през 1928 г. Специално за изданието Барбюс пише предговор: "Към българското общество", в който, за да актуализира книгата, коментира събитията от последните две години...
Пиша тези редове в памет на онези духовни личности, съставлявали европейския елит след Първата световна война. Тогава те са имали доблестта със слово и разум да се противопоставят на завоевателната пандемия, определена като връх на човешкото безумие... На писателя Людмил Стоянов принадлежи мисълта: "Без Барбюс и Ромен Ролан нашето морално и обществено чувство, чувството за правда на цялото човечество би останало смазано под тежестта на европейската война..." Стоянов има предвид Първата световна война...
Задава ли си днес някой въпроса какъв е светът, какво стана с човешкия дух след последвалите войни - Втора световна, "студена" (и тя беше световна!), перманентните локални, сегашните протестни движения, обхванали планетата?!...
Наистина какво става с "чувството за правда на цялото човечество", смазано под тежестта на толкова много войни - минали и настоящи?!...


Факсимиле от рецензия за книгата на Ромен Ролан "Палачите" ("Les bourreaux") във в. "Юманите"