Веска Ненчева: Да работим за такава България, каквато искаше да я види Апостола
Декларация от името на ПГ на „БСП за България“
На днешния ден – 18 февруари, преди 149 години, завършва земния си път Апостола на българската свобода Васил Левски – най-свидният син на Карлово, най-свидният син на България. Почти век и половина ни делят от онова мразовито утро, когато до бесилката, след кратката изповед пред поп Тодор, Апостола изрекъл спокойно: „Всичко, каквото съм сторил, сторих го за Отечеството“.
Васил Левски е единствената личност в българската история, която народът нарича Апостол на българската свобода. Причината за това трябва да се търси преди всичко в неговите действия и в неговите идейни виждания. Може би най-точно същността на неговата дейност и идеология е формулирана от самия него в писмото му до Анастас Попхинов: „Аз съм посветил себе си на отечеството си от 61-во лето, да му служа до смърт и да работя по народната воля”. И го казва, и го прави, и го изпълнява до край.
Качествата на Васил Левски признават още тогава дори представителите на османската власт. Извънредната следствена комисия, в която влизат юристи, получили образование в Париж, високопоставени сановници на държавната имперска машина, го определят като „известен със своята храброст, компетентна и централна личност, председател на всичките комитетски организации“.
Едва ли някой от тогавашните софиянци, присъствали на това трагично събитие, още по-малко дошлите на пазар селяни, са имали представа личност от каква величина губят българите на този ден. Трябва да минат немалко години да се завърши чак през 1895 г. паметникът на Апостола близо до мястото на бесилото – в центъра на столицата на освободена България, да стигне до най-много българи написаното от Захари Стоянов, Стоян Заимов, Иван Вазов, Христо Ботев, за да се изгради онзи образ на Васил Левски, който поколения българи почитаме като национален герой.
Днес ние имаме привилегията, от дистанцията на един век и половина, да разполагаме с недвусмислените оценки на учените за дейността и ролята на Апостола в българското националноосвободително движение. Гениалното му творение – Вътрешната революционна организация, се оказва най-верният път към разрешаването на Българския въпрос. Като заимства най-прогресивните постановки от европейската демократична и революционна мисъл на 19-и век, на най-великите личности на Новото време, Левски изгражда революционната организация с една единствена цел – „да се замени сегашната деспотско-тиранска система с демократска република – народно управление“.
Днес все още пред нас стои отговорността, макар и век и половина след неговата величава гибел, да направим всичко възможно и да реализираме неговите идеи за функционирането на тази „демократска република“, за която той бленуваше и за която отдаде живота си. Тази „демократска република“, която той виждаше в своите представи като „храм на истинната и правата свобода“, в която ще живеят равноправно всички, независимо от народност и вероиповедание, които признават и припознават, спазват нейните закони.
Да си повярваме най-после, както е заявил Апостола, че „да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили“.
Да се опитаме да си казваме „кривиците“, за да се поправяме и да вървим заедно напред. „На драго сърце да обичаме онзи, който ни покаже грешката, инак той не е наш приятел“. „На думи да не гледаме, но на работа“.
Времето и събитията показаха, че Васил Левски не принадлежи само на миналото, на историята. Не принадлежи само на българите, защото неговите ценности са общочовешки, хуманни, демократични. Той е бил и е съвременник вече на много поколения, които в тай-тежки времена търсим опора в неговите думи, в неговите идеи.
И днес те трябва да бъдат пред нас и всеки да може да каже: „Всичко, каквото съм сторил, сторих го за Отечеството“. Не трябва да има повече извинения, нито прошки, ако искаме България най-после да стане тази свободна, независима, демократична страна, в която българите да живеят добре – такава България, каквато искаше да я види Апостола.