Верен на кръвната си група

Пенчо ЧЕРНАЕВ

Георги Карауланов е име, което, изписано върху книга, винаги е будило интерес. Той никога не се е обявявал за професионален писател. Известен е преди всичко като знатен и уважаван строител-монтажник, оставил със своята бригада  паметни материални свидетелства за времето си в градежа на Димитровград, АТЗ, "Марица-Изток", "Кремиковци"...

Провъзгласен е за Герой на социалистическия труд, а в последните години преди пенсионирането си бе секретар на ЦС на БПС.

Роден е през 1933 г. в Средец, Бургаско, като четвърто дете в бедно, многодетно семейство. Има богат и интересен живот. Сам учи и усвоява професията си. Споделя: "Земният ни друм бе труден и коварен."

Негов духовен отпечатък в културата са книгите му "Гасена жар", "Зърно и плява", "Пълно и празно", "Чаша носталгия" и др. Те бъкат от живот - пълен с трудности, конфликти и изпитания, но истински - разнообразен, суров и неподправен.

Думата тук ще е за най-новата - "Формула за рая" (2020).

В нея продължава да разказва за хората от своята кръвна група, която "дава на всички, но не взема от всякой".

В книгата му са включени към четиридесетина разказа, всъщност малки човешки истории, сцени, случки. В много от тях авторът е участник, което засилва автобиографичния елемент в повествованието. Сякаш въведение е разказчето "Аргатин", в което невръстното момче преплита крака, но води "данаците" (необучени млади волове) в браздата. Много по-късно, като младоженец с едва едномесечен семеен живот, младежът е длъжен да отбива четиригодишна военна служба във флота. В "Чаша носталгия" той пие до дъно стакана за Средец, свидния роден край.   

Героите на автора са обикновени люде, с тях се е срещал по пътищата си, на строежите, наблюдавал ги е в труда им и в кръчмите. Те живеят скромно, делнично, но имат самочувствие за необходими на обществото хора. Един от тях, Гочо Тянчев, казва: "Сега аз вече строя четвърта централа, правя светлина. Тя ми свети и в душата."

Чрез разказите се сродяваме със съдбите, бедите, болките на много честни и почтени в битието си хора, като възрастния бай Димитър, който в калта на строящия се АТЗ вози с биволската си кола бетонно желязо и си пее; като китариста Джембо и несподелената му обич с малката кранистка; като безименната цветарка, която всеки плажен сезон идва на морския бряг с  кошничка цветя и поръсва с тях вълните, погълнали преди години нейния любим...

Сред многобройните срещи, познанства и приятелства непременно заслужава да се отбележи плодотворната му дружба с творци като Любомир Левчев и Васил Попов, както и портретните му зарисовки за тях.

От 170-те страници на книгата естествено пред читателя се очертава и образът на автора: всеотдаен, влюбен в професията си, мотивиран в труда си, умел ръководител, обичащ хората, мъжествен, дръзновен, отговорен, волеви, човек на честта и дълга. "Аз усещам, че си играя с огъня, като публично се опитвам да внуша на моите читатели, че излагам чувства, а не наука в представите ми за Рая на Земята", изповядва той.

За радост, дори и когато бе на най-високо място, а и до днес, Карата си остана все такъв - човечен, сърдечен, добронамерен, активен творец, верен на кръвната си група.