Велосипед за двама

Подарих му книгата си "Млади тузлушки патриоти" (1960 г.) с автограф: "На Богдан Глогински - за нашата приятелска дружба - с обич!" Той хвърли бегъл поглед на увода, разгледа заглавията на очерците, после се спря на страница 65-та и прочете на глас: "Ангел Стефанов. Той беше и буен, и непокорен. Подчиняваше се само на партизанските закони. Ангел извърши величав подвиг..."
- Ти познаваш ли го? - попита ме Богдан.
Двамата живяхме в една квартира в Попово и бяхме добри приятели по онова време. В Омуртаг нямаше гимназия, та той и много други от неговия край учеха в нашия град...
И отново зачете на глас:
"Първи януари 1944 година...
Много хора я посрещат с шумни наздравици, с искрени пожелания за успех, бодрост и здраве, за човешко щастие. Тузлушките партизани, вместо Новата година, посрещат смъртта.
Всички са избити. Само трима са останали живи. Първи е Ангел Стефанов. Будният младеж, смелият ремсист, храбрият и неуловим партизанин. Зад него - любимата му, сърдечна приятелка Наза. Умората и напрежението са изцедили всичките й сили. Само пълните й с вяра зеници още блестят. А най-отзад едва се движи 15-годишното му братче Иван, най-малкият тузлушки партизанин.
Спасителният им път е прекъснат от вражески куршуми, които започват да сеят смърт около тях.
Тримата са открити. Богдан помълча няколко минути и прочете с треперещ глас финала: "- Хванете ги живи! - реве отдясно някакъв глас. Полицаите прекъсват стрелбата и се приближават до тях. Ангел поглежда Наза.
- Те идат... Убий ме! - промълвяват нейните устни.
- Прощавай!...
Ангел я целува за последен път и стреля със затворени очи в гърдите й. Главата й клюмва върху ранената му ръка.
- И мене, бате! - чува Ангел страшния глас на раненото си братче...Изстрел и най-малкият партизанин скрива лицето си в снега. Ангел бързо налапва цевта. Дано му стигнат силите... Ангел Стефанов стана брат на Кочо Честименски."
Сълзите на Богдан Глогински намокриха 66-та страница.
Богдан е моят лъчезарен приятел и учител в журналистиката и литературата. Богата, както го наричаха всички, беше рядко благороден човек, даде зелена улица на десетки талантливи млади творци. Ветеран от Отечествената война и известен общественик. Запознахме се през далечната 1946 година в ОК на РМС в Попово, където работехме в една стая. Първите ни деца Владо и Митко се родиха в един и същи ден и оттогава станахме близки семейни приятели. Той е редактор на първата ми книга "Дневник на бригадира" (в съавторство с Хр. Минчев) през 1949 г. в издателство "Народна младеж". И до смъртта си ми помагаше в личното творчество.
Богдан Глогински е роден през 1924 година в село Глогинка, Поповска околия, Шуменски окръг. Още в Поповската гимназия попада в прогресивна революционна среда и се изявява не само като талантлив млад поет и като обаятелен рецитатор, но и като любим младежки организатор. Неговото познанство и близко приятелство с тузлушкия партизанин Ангел Стефанов, с политзатворника и бъдещ известен писател Кольо Георгиев, с  популярния архитект Николай Ненов - създател на курорта "Албена", с писателя Иван Аржентински и с десетки други видни личности, определят жизнения му и творчески път в социалистическото общество и литературата.
През 1954 година, когато пишеше романа "Ветрове", работехме в съседни редакции. Богата оставаше в редакцията след работно време, изяждаше двата големи сандвича, приготвени от съпругата му Тиха, купуваше две-три кутии цигари и пишеше почти цяла нощ в задимената стая. Беше пословично работоспособен и като писател, и като главен редактор на в. "Верен страж". Вече беше издал стихосбирката "В битки и затишие" (1953). След това и до смъртта си той се посвети само на прозата. И се заредиха талантливо написаните повести и романи: "Ветрове"(1958), "На разсъмване разстрелват осъдените"(1961), "Сини минзухари"(1964), "Улицата на усмивките"(1966), "600 небръснати мъже"(1967), посветена на Отечествената война, "В Ястребино свирят куршуми"(1969), "Вечерен час"(1974) и много други произведения. Подари ми романа "Ветрове" с автограф: "На Кольо Гаговски - с обич. София, 1 януари 1959 г." Може би най-популярна от книгите му стана "В Ястребино свирят куршуми", посветена на избитите от фашистите ястребински деца, заедно с родителите си.
Били сме заедно на много срещи с ученици при обсъждането на нови наши книги. Спомням си с вълнуващо чувство за съвместната ни среща с децата от Панчарево през пролетта на 1972 година. Сладкодумният Богдан разказва с басовия си глас цял час нови случки от живота на ястребинчетата, които обеща да включи във второто издание на книгата. Аз разказах на любопитните деца за моята младост, описана в повестта ми "Откраднатият пистолет". Направихме си и снимка за спомен.
Писателят Богдан Глогински е известен в цялата страна и като ръководител на Съюза на ветераните от Отечествената война. В края на предговора на романа "600 небръснати мъже" четем:
"Разрази се неравен бой. Българските бойци се оказаха буквално в огън и железен обръч, намериха се в прегръдките на смъртта. Но не се признаха за победени..." Сам участник в тези боеве, Богдан Глогински ги използва като плътен фон за показване на ярки и вълнуващи образи на обикновени бойци, командири и политически работници...
През 1946 г. Околийският комитет на партията в Попово притежаваше само една кола "Волга", на ремсовия комитет беше зачислен нов велосипед и с него обикаляхме далечните села в околията. Една сутрин Богдан ми поиска велосипеда, за който отговарях. Дадох му го и той тръгна да провежда младежки събрания в далечните Горско Абланово, Гърчиново, Люблен и Садина. И от този ден колелото стана фактически притежание на двама ни. Услужвахме и на други другари по необходимост. "Спаси ми краката от болки", похвали ме Богдан. По онова време още нямаше автобуси, леки коли, дори камиони и велосипедът стана нашето божествено возило до 49-те села на Поповска околия...
На едно заседание на околийския комитет на РМС секретарят Цоньо Маринов съобщи:
- За Глогински и Гаговски този месец няма да има заплати!
- Защо бе, Цоньо? - попита озадачен Богдан.
- Защото сте големи християни - не сте събрали нито лев от членски внос. Това ми докладва Ганка касиерката. Вярно ли е?
- Вярно! - отговори Богдан.
И аз потвърдих думите на Богата.
-  Имате право само безплатно да се храните в нашия стол! - завърши секретарят.
И двамата бяхме женени, имахме деца и без, макар и нищожна, заплатица трудно щяхме да се грижим за семействата си. Добре че имахме родители да ни помагат.
Като по-млад аз мълчах, но Богдан се заоправдава:
- Нашите райони са много бедни, хората нямат пари да си купят брашно за хляб, ядат мамалига. И нас с това гощават. Как ще им искам пари за членски внос. Срамота е!
Добродушен и великодушен човек беше Богдан Глогински. Такъв си остана и до края на живота...
Погребението му беше в София на 5 юни 2000 г., в един и същи ден с погребението на известния поет Дамян П. Дамянов.
Много, много тежко преживях преждевременната смърт на моя обичан приятел Богдан Глогински.


Богдан Глогински