23 Септември 2019понеделник18:45 ч.

Село Зорница

Традиции

Великденски истории

Загубихме ли празника между шоколадовите яйца, пластмасовите зайци и електронните поздрави

/ брой: 80

автор:Ина Михайлова

visibility 1907

В годината, в която съм се родила, Великден бил на 13 април. Тогава бил и терминът на мама. Но както често се случва, бебето позакъсняло. Чакали ме на Великден, яйце ми нарекли дори. "С Великден дойде на този свят, рожден ден все като Великден трябва да имаш", казваше баба, на която съм кръстена. И стана традиция. Дядо все гледаше агнешко да купи за моя рожден ден - независимо дали датата е близо до Великден или не. Така в семейството ни Великден стана празник на празниците...

Не си спомням да е било Великден и да не сме боядисвали яйца. Тръпката беше голяма. По тъмно скачахме от леглата и чакахме мама да забърка боите. Най-често правеше това в консервени кутии, защото след това те отиваха в леля Мария от другия вход, при кака Аделина от третия, при баба Станка от четвъртия... Не всички боядисваха яйца. Не всички имаха пари и за бои. Затова с една кутийка няколко семейства посрещаха празника.

От предния ден бяхме подготвили тревички, а четирилистната детелина беше задължителна. Часове я търсехме, но беше важно да имаш червено яйце с четирилистна детелина. Шмекерувахме, разбира се, като поотраснахме, защото не ни се търсеше четирилистна детелина. Минавахме с трилистна и едно "залепено" листенце. Магията с чорапогащника всички владеехме. С неизгорелите свещички от коледната елха, грижливо прибрани за следващата Коледа, рисувахме по горещите яйца.

Не знам, някои разказват, че не им давали да ходят на черква и да боядисват яйца в "ония години". На черква нямаше как да ходим, защото такава нямаше в градчето, в което израснах. По-възрастните ходеха в съседното село, където имаше малък храм, а свещеникът идваше в определен ден.

Обаче начервените яйца бяха задължителни. Събирахме ги от няколко седмици, за да има повече. Козунаци обикновено месеше мама. Правеше и кифлички, и руло понякога. В подобаващи количества. Трябваше да има за всички - за християни и за мюсюлмани. Винаги им давахме боядисани яйца и козунак. И те знаеха, че това е важен празник за нас. И чакаха яйцата. Някои от тях знаеха дори повече от нас, по-малките, за този празник. Не смятаха, че ги асимилираме с яйцата. "Бореха" се с яйца с нас по улиците и гласовете ни огласяха квартала.

И днес е така. Като отида в родната си къща по Великден, нося яйца и козунак. И съседите ме очакват. Приемат с благодарност чинийката, покрита със салфетка. Така беше в ония години, така остана. Модерните панерки и керамични зайченца и кокошчици не си пробиха път.

Когато в градчето ни построиха малка черква, на Великден храмът се пълнеше догоре, а свещичките блещукаха из целия град след полунощ. Напук на решението на кмета да изключва уличното осветление точно на този ден, уж да пести. Да се чуди човек - откъде им идват на управниците подобни щури мисли. Местните хора от десетилетия се почитат на Великден и за Курбан Байрам, а той масло в огъня иска да налива.

Няма как да стане. Докато не си заключваме входните врати и си подаваме чиниите, покрити със салфетки, докато заедно плачем и се смеем, няма да стане.

Неизличими са детските спомени от Великден. Още помня как малката Марияна, днес майка на пораснал син, преди Великден събра по едно яйце от всички съседи, за да прави майка й сладкиш. Учудени от икономичното произведение на кулинарията (сладкиш с едно яйце!), вкупом питахме за рецептата. Оказа се сладкиш с 30 яйца... и пясък. Смяхме се. Майката на Марияна купи кора яйца, за да връща взетото назаем от съседите. Никой не взе яйце. За Великден мариянината майка боядиса две кори с яйца и раздаваше на всеки за здраве.

* * *

Три десетилетия по-късно Великден ме намери в малко селце в Родопите - Зорница. На един връх, от който се виждаха тук-таме къщи. Някои по-големи, други - невзрачни. И в едните, и в другите хора нямаше. Софиянци вдигнали палати и идвали от време на време. А в схлупените къщурки наследниците не стъпвали от години.

За разлика от тогавашните ни домакини, които амбицирано строяха втора къща, за да развиват селски туризъм. За субсидии и европрограми не бяха чували и не искаха и да чуят. По чевермето обаче бяха експерти. И по разговорите за живота. За това как са започнали от нулата и решили тук, далеч от злобата и завистта, от хорските очи, да изградят дом. Наложило се да качват вар, пясък и цимент с катъри и на ръка. Не се отказали. Продължават и днес, а децата, вече пораснали, ги подкрепят. Събират се за празници, а за Великден къщата е пълна. И чевермето е нагласено. "Тук сме близо до Бог, не ни е нужна черква, знаем как да се помолим за себе си и за близките", казваше преди години майсторът на чевермето. Сигурно и днес продължава да го повтаря.

Както свещеникът в с. Гърмен, от другата страна на Родопите, ни каза навръх Великден, че на този празник хората трябва да забравят разногласията си и заедно да седнат на трапезата. И да си дадат сметка, че най-яркият спомен от детството, свързан с Великден, е когато цялото семейство заедно разчупи топлия козунак. А той се разделя на конци и...

* * *

Дори разчупването на питката на Бъдни вечер носи друго усещане. Козунакът превзема всички сетива. Той оставя спомени. Баба Мария, от която за първи път научих тайната на сладкия хляб, казваше, че козунакът е душата на Великден. Тя и на 92 години сама месеше козунак и не докосваше вносните кутии и целофанени опаковки. Когато за пръв път я попитах дали има тайна, ме хвана за ръката, сложи ме да седна до масата и каза: "Тайната е в търпението и в любовта..." Тогава не разбрах думите й. Днес урокът на баба Мария ми е също толкова скъп, колкото и онзи първи път, когато разказах на глас приказката за Хензел и Гретел, в която къщичката на старата вещица е направен от хляб, а покривът й - от изпечен козунак. Ще каже човек, че козунака вечно го е имало, а не е модерно градско изобретение. Винаги си спомням, че баба Мария ми говореше за сладък хляб и не казваше козунак...

Иначе продължаваме да модернизираме Великден. И да губим духа на празника между шоколадовите яйца, пластмасовите зайци, плюшените пилета, керамичните кокошки и електронните поздрави. Не спират да ни повтарят, че традициите трябва да се пазят. Ами, пазете ги!

Посрещаме есента

автор:Дума

visibility 138

Почина проф. Юлиан Вучков

автор:Дума

visibility 518

Пакетът "Мобилност" няма да се преразглежда

автор:Дума

visibility 477

/ брой: 181

Тол системата може да не тръгне и на 1 март

автор:Дума

visibility 368

/ брой: 181

БДЖ отменя влакове, няма локомотиви

автор:Дума

visibility 569

/ брой: 181

Вносните цигари задължително с дата на производството

автор:Дума

visibility 206

/ брой: 181

Най-старият туроператор фалира, предизвика паника

автор:Дума

visibility 122

Откриха нови доказателства за произхода на човека

автор:Дума

visibility 314

Нов Ньой?

автор:Юри Михалков

visibility 832

/ брой: 181

Връх на невинността

автор:Павлета Давидова

visibility 685

/ брой: 181

Много шум и... нищо

автор:Галина Младенова

visibility 542

/ брой: 181

Новите "Кучета" откриват сезона на Арт театър

автор:Надежда Ушева

visibility 559

/ брой: 181

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ