Великата дата на народа

Проф. Минчо Минчев 

    Няма съмнение - темата за Девети септември 1944 г. отново ще възбуди духовете, а върху препатилата глава на българина "свободните медии" ще изсипят своите поредни водопади от лъжи. На този изблик на агресивен реваншизъм лява, прогресивна България трябва без колебание, спокойно и аргументирано да каже за пореден път истината за великото събитие, станало преди 70  години през лятото и есента на 1944 г. Тези доказани факти са известни на историците, но са измествани от наети лъжци с удобни измислици, прикривани са от безсрамни пропагандисти с единствената цел - да бъдат изтрити от паметта на народите…
    И така - да вървим поред. На 6 юни 1944 г. бе открит Вторият фронт срещу нацистка Германия. Започна настъплението на обединените англо-американски военни сили в Западна Европа. Тяхната авиация вече господстваше във въздуха и методично, планомерно, жестоко сриваше със земята немските градове. На 20 юли бе извършено безуспешно покушение срещу А. Хитлер. През август бе освободен Париж. От изток неудържимо напредваше Червената армия. На 23 същия месец Румъния капитулира. За по-прозорливите европейци бе ясно -

хитлеристка Германия губи войната

    Какво ставаше по това време в България? В края на май, след деветмесечно кърваво управление, падна правителството на Д. Божилов; но не заради водената от него изцяло угодническа прогерманска политика, а заради неспособността му да се справи с въоръжената антифашистка съпротива.
    На негово място дойде правителството на Иван Багрянов, на което историята даде достатъчно дълъг за тогавашната ситуация срок, за да изведе България от задънената улица и да съхрани капиталистическия строй в страната. С това правителство българската буржоазия - и прогерманска, и пробританска, се надяваше да  измъкне от исторически крах самата капиталистическа система у нас. За българската буржоазия идваше момент на върховно историческо изпитание. 
В края на август 1944 г. над България надвисва смъртна опасност отвън. Още на 28 юли министърът на външните работи П. Драганов докладва на Ив. Багрянов, на министрите на войната и на вътрешните работи за растящата заплаха от нахлуването на турската армия на българска територия. Турция е искала компенсации за своя неутралитет във войната… Навлизането е трябвало да стане точно в началото на септември.
    Въвличайки България в световния пожар, политическият елит на фашизираното ни царство   довежда нещата дотам, че съдбата на родината ни и този път се решава не в София, а някъде другаде. Още в края на 1943 г. на техеранската конференция  "тримата големи" обсъждат следвоенното положение на страните от Източна Европа. Там Й.В. Сталин за пореден път заявява, че вторият фронт трябва да се открие на атлантическото крайбрежие, а не на Балканите. Като не среща подкрепа от американския президент, У. Чърчил заявява, че англичаните "нямат намерение да воюват на Балканите, но затова пък настояват Турция да влезе във войната, като нападне България". Тази идея  не напуска У. Чърчил чак до 5 септември 1944 г. - дотогава, докато СССР не обяви война на България и така пресече реализацията на този гибелен за родината ни замисъл.
Можеше ли буржоазна България да избегне този готвен ни от У.Чърчил смъртоносен капан? Можело е, но ако нашата буржоазия бе поне толкова умна, колкото сръбската, гръцката или румънската. А тя не бе! Освен това, в страната действаше не обичайна буржоазна власт, а

монархофашистки режим

Вместо да направи налагащия се от обстоятелствата и очакван от народа и либералната буржоазия "завой" през лятото на 1944 г., правителството на Ив. Багрянов ожесточи репресиите срещу антифашистката съпротива. На 21 юни министърът на вътрешните работи и здравето проф. Ал. Станишев издава заповед №4273, според която "нелегалните чети трябва безпощадно да се унищожават".
    С друга заповед, вече от 3 август 1944 г., в борбата срещу "шумкарите" към полицията и жандармерията се присъединява и армията. Черната равносметка на това управление е направена от Съюзническата контролна комисия, съставена от представители на САЩ, СССР и Великобритания и действала след Деветосептемврийската победа:  загинали партизани, нелегални и ятаци от юни 1941 до 11 септември 1944 г. - 9150, изгорени - 22 хил. къщи на ятаци и помагачи, 15 хил.интернирани, 64 хил.антифашисти, минали през ада на полицейските участъци, 31 хил. в концлагерите, 9 хил. - в затворите…
До самия си край на 31 август 1944 г. правителството на Ив. Багрянов е продължавало да демонстрира своята вярност към Райха, като вместо да използва благоприятната обстановка и обърне оръжието срещу нацистка Германия, то с писмо до В. Кайтел иска от него разрешение (?) да изтегли българските войски от Сърбия и Македония, за да ги хвърли срещу партизаните.
Разбират ли днешните открити и прикрити апологети на монархофашистка България какво е искало през август 1944 г.българското правителство? То е искало разрешение от нацистка Германия … да продължи братоубийствената гражданска война у нас!? 
И после - не бивало да има Народен съд!
Разбират ли днешните открити и прикрити апологети на монархофашистка България каква вакханалия на отмъщението щеше да настъпи в страната, ако тука бяха дошли англо-американските войски? Достатъчно е да напомним яростта, с която предците на днешните наши съюзници и "приятели" разрушаваха София и другите градове на България!
Накрая, не разбират ли тези нароили се през последните две десетилетия апологети, че българската буржоазия за 33 години - от 1911 г. до 1944 г - претърпя четири исторически провала: две национални катастрофи, извърши два преврата, тласна с глупавата си външна политика на пълната зависимост на България от една агресивна страна като Кайзерова и хитлеристка Германия и едва не докара народа ни до трета катастрофа. Тази наша буржоазия не просто претърпя исторически провал, тя всъщност обезсмисли по-нататъшното си историческо съществуване.                 

Доказателства ли трябват?

Ще отговоря с въпрос: след четвърт век на  изключително благоприятни условия за създаване на една поне средно развита капиталистическа държава   какво общество ни натресе съвременната българска  буржоазия? Номерът с обяснението за митичните, криещи се някъде ченгета вече не минават.
Финалният и категоричен отговор бе даден още през лятото на 1944 г. - в България почва за високоразвит капитализъм няма. А почвата е българският народ, който осъзнато или не, не желае какъвто и да е капитализъм… Но нека се върнем пак през летните месеци на 1944 г., когато и профашистката, и проанглийската ни буржоазия прояви пълната си историческа несъстоятелност.
От средата на август, за да не бъде отрязана на север от настъпващата Червена армия, започва изтеглянето на немската група армии "Е" от Гърция към Югославия и Унгария. Това изтегляне е могло да стане само по два коридора - по долините на Вардар или на Струма. А тогава те и двата са под контрола на Българската армия. През август 1944 г. тя наброява почти 400 хиляди отлично обучени, добре екипирани за бойни действия воини. В голямата си част офицерството, особено запасното, е патриотично и антигермански настроено, да не говорим за войнишкия състав. Единственият за запазването на буржоазния строй в страната изход от положението е бил - България да излезе от Тристранния пакт, да обяви война на хитлеристка Германия и да задържи с боеве изтеглящата се немска армия.
 Ставало е въпрос за не повече от 10-15 дни до идването на Червената армия, която по това време започва успешната Яш-Кишиневска операция и за броени дни стига до нашата северна граница. Румъния капитулира на 23 август. По този начин Червената армия щеше да навлезе в България като съюзна, а не като окупационна сила и страната ни щеше да бъде третирана по такъв начин на Парижката мирна конференция.
Какво е означавало да бъде спряна с бой оттеглящата се група армии "Е" на Вермахта? Означавало е, че немалка част от Беломорието, а може би и от Вардарска Македония щяха да останат в пределите на България, така както стана с Южна Добруджа, заради участието на Българската армия на страната на сюзниците през последната фаза на войната. Вместо това министър-председателят на България пита главнокомандващия Вермахта може ли да изтегли войските на страната си от невралгичните пътища.
И ако това поведение поразява с глупостта и сервилността си, то поведението на либералната, англофилската българска буржоазия направо изумява с наивността си. Тези господа, които сами са се определяли като "школувани политици", са решили да се договарят със САЩ и Великобритания зад гърба на СССР! Тези наши лустросани политикани  наистина са си мислели, че техните бай-ганьовски  хитрини ще проработят и на световната арена. Те изпратиха един от най-изявените между тях - Стойчо Мошанов, да преговаря със съюзниците в Кайро уж за условията на предстоящото неизбежно примирие. А той бе там за друго. За възможното нахлуване на съюзниците в България от юг. Или поне за ходатайството им пред СССР Червената армия да не слезе на юг от Дунав. Именно тогава от югозапад според плановете на У.Чърчил щеше да дойде турската армия.
С обявената от СССР война на България на 5 септември този катастрофален за родината ни сценарий бе провален. С тази война България бе спасена от турска окупация и от сигурна загуба на съществена част от нашата територия, а българската либерална буржоазия от позора да извърши най-грозното си национално предателство.
Дали Червената армия е била

освободителка или окупаторка

днешните историци на фалиралата тогава българска буржоазия могат да спорят колкото си искат, но едно е безспорно - тази армия юридически бе окупационна, но по съществото си - освободителка и дори спасителка. Като такава я посрещна българският народ. Така я посрещна и българската войска - без нито един изстрел и без да бъде разоръжена от настъпващата "окупационна" армия. И още нещо - само три седмици след 9 септември българските войници и офицери, с изключение на отявлените фашистки елементи между тях, се включиха във военните действия срещу нацистка Германия и показаха чудеса от героизъм в боевете.
След това вече настъпва времето на хаотичните импровизации. На 1 септември Ив. Багрянов подава оставка. На негово място идва правителството на К. Муравиев, което е лишено от всякаква представителност. Неговите действия са крайно противоречиви - то обявява война на Германия, но след като напълно е осигурило изтеглянето и на  последния войник на Вермахта от България. Обявява амнистия на политическите затворници, но продължава по инерция кървавата разправа с партизаните - до последното сражение при Милеви скали… 
 Дните от 5 до 15 септември 1944 г. вече имаха характера на народно въстание - страната бе парализирана от стачки, разбиваха се затворите, но полицията продължаваше да стреля по демонстрантите - на отделни места старата власт се съпротивляваше с оръжие в ръка.
    Поемането на властта от правителството на Отечествения фронт на 9 септември сложи окончателен край на фашисткия режим у нас. То ознаменува и началото на края на всички по-нататъшни политически комбинации на българската буржоазия. Затова 9 септември не принадлежи само на една или няколко партии, а на целия трудов български народ. Той е велика дата в неговия календар! Така беше, така и ще бъде!