Велик завет, написан с кървав меч

Само който е бил войник, само той знае чудото на легендарните български бойни маршове:

Велик е нашият войник!

Велик, велик, велик!

Измокрен, гладен, уморен,

без отдих би се ден и нощ,

бърдата цепи разярен

със страшния си вик "На нож!"

Песента - някога боен марш на 23 Шипченски пехотен полк, а днес химн на Българската армия, е създадена през 1916 г. Подпоручик Константин Георгиев от Казанлък, сякаш получил Божие озарение, пише текста по време на бойно дежурство край Охрид през Първата световна война. Редник Михаил Шекерджиев от Габрово, зашеметен от стиховете, за една нощ композира музиката. И двамата вече почти забравени... 

Година по-рано друг българин - поетът Иван Йончев - отдавна не "почти", а напълно забравен, излива на един дъх стихотворението "Заветът на дедите". То е само от няколко куплета, но как силно разтуптява сърцата и как извиква сълзи в очите:

Един завет

оставили са нам дедите,

велик завет,

написан с кървав меч:

деца на родний край,

пазете си земите,

бранете ги 

от близо и далеч.

И тоз завет,

на миналото грял е в дните

кат дивен фар

и вожд той бил е драг,

на всички тез,

кои загинаха в борбите,

на грешний свят,

презрели бащин праг.

И не ли той

под родно знаме днес войските

събира пак?

И не ли тоз свещен завет

на всички тям

съгрявал е душите,

без жал да мрат

за бащин край рожден?

Заливани от мръсотията и зловонието на сегашното мутренско всекидневие, все по-често губим спомена за звездните личности в нашата история. Така и с Иван Йончев.

Кой е той?

Спрете десет души на улицата и ги попитайте. Едва ли някой от тях ще може да ви отговори. А Иван Йончев е една от тези звездни личности в духовния живот на София от края на ХIХ и началото на ХХ век, когато върху България се стоварват три войни - Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Нещо повече - Йончев е истински литературен феномен, защото едва 14-годишен показва голямата си поетична дарба и не само написва, но и успява да издаде поемата "Слепец"!

Учи в Първа софийска мъжка гимназия,  увлечен е от поезията и музиката. После заедно със знаменития тенор Стефан Македонски се озовава в Загреб, където двамата овладяват оперното пеене. Щом завършват, се връщат в София и тук получават много примамливо предложение - да се присъединят към творческия екип на "Българска оперна дружба". Йончев обаче отказва и сякаш така избира своя път  - до смъртта си той остава обречен на поезията. Поетът надделява над певеца.

Животът му е труден, тъй като стиховете хранят душата, но гърло не хранят и ще не ще се хваща на случайна работа, за да оцелява. За негов късмет нито се е родил алчен, нито сънува богатство, нито е болезнено амбициозен. Живее аскетично и свиква да хапва нещо веднъж на ден и дори веднъж на два-три дни, но в същото време винаги да проявява състрадание и щедрост към бедния - готов е да свали дрехата от гърба си и да я подари на изпадналия в крайна нищета.

С високо чело, сух, слаб, бледен, но с една аристократична бледност и финес, екстравагантно облечен, обаче с много вкус, той излъчва особена чувственост, одухотвореност, излъчва мекото сияние на човек с чиста душа - достоен, изтънчен и великодушен, с рядко срещано благородство и красота.

Жените са луди по него! Както пише през 1982 г. в тогавашния вестник "Народна армия" Асен Харизанов, в софийския район "Красно село" има малка уличка "Иван П.Йончев", та там сред близките големи блокове, на номер 5, е и къщурката на семейство Йончеви - в нея живее до смъртта си поетът. А когато сутрин излиза от къщи и тръгва към трамвая за центъра, съседските момичета се сбират да го гледат.

Неговият племенник д-р Драго Мумджиев разказва, че не един и два пъти е бил свидетел как вуйчо му - щом се зададе по улицата край Първа софийска девическа гимназия (днес неин наследник е 7-мо средно училище на ул."Цар Иван Шишман"), в училището настъпва истинска суматоха, хаос и дисциплината за деня е съсипана, защото ученичките насред урока се втурват към прозорците с викове: "Йончев минава, Йончев минава!" и му пращат въздушни целувки. А някои скачат от прозорците!

Майка му си спомня, че много красиво момиче, дъщеря на министър, е безумно влюбено в него и даже когато той е на смъртно легло от туберкулоза, момичето идва всеки ден пред вратата на къщата и моли да й позволят среща. Но Йончев е непреклонен - той забранява на близките си да я пуснат, за да не го гледа в това състояние.

Девойката е съкрушена, обаче остава безкрайно настойчива и тогава се стига до компромис: падне ли мрак, в стаята на Йончев запалват лампата, а отвън, в двора, поставят стълба, момичето се качва по стълбата до прозореца, гледа болния през стъклото и безутешно плаче! Така много вечери наред...

Негови приятели са Димчо Дебелянов, Кирил Христов, Николай Райнов, Константин Щъркелов, Стилиян Чилингиров, Стефан Македонски, Марта Попова... С нея има роман. Голямата актриса не крие, че е пленена от стиховете му и от чара на неговия характер.

Човек с деликатна и в същото време мощна духовна привлекателност, той остава  идеалист, романтик и голям родолюбец в съзнанието на околните. Според едни пише знаменитото си стихотворение по време на мобилизацията за Първата световна война - въодушевен от славната ни история и воден от силни патриотични пориви.

Според други "Заветът на дедите" се ражда през 1915 г. по време на едно от сраженията през Първата световна война. Тогава Йончев е 31-годишен, под силното влияние на полк. Тодор Гиргинов - негов командир. 

Полковникът е любимият му наставник по родолюбие и двамата много пъти водят дълги разговори за Отечеството, за победните битки на българския войник през вековете, за саможертвата, за безсмъртието, когато смъртта е в името на Родината. Може би стихотворението е разкошен, безценен плод точно на тези разговори. То избликва от сърцето, от преживяното потресение... и прозрението след него.

Ранен на фронта, той сам описва случилото се през 1914 г.:

"Пристигнах в София в отпуск, за да лекувам раните си. В кратките няколко дни посъбрах стиховете от войнишките джобове (имал навика така да пази написаното, б.а.) и ги дадох на един словослагател, приятел. За корицата използвахме хартия, останала от някакво канцеларско издание. Дори за да заприлича на книга, написахме и: "Цена 70 стотинки", но аз я събрах в два куфара и я раздавах безплатно по пътя към фронта..."

После продължава историята и пред неговия добър приятел проф. Асен Златаров:

"Беше страшен глад, хората търсеха хляб, а не книги, но "Заветът на дедите" бе запят като песен. Когато случайно в Босилеград разбраха, че аз съм авторът на текста, взеха, че от благодарност ме нахраниха. Това е единственият ми хонорар от тази книга!"

Съсипан от туберкулозата, която след няколко години ще отнесе в гроба и друг гений на българската поезия - Христо Смирненски - без стотинка в джоба, гладен, той с невероятни усилия успява да издаде в София през 1917 г., буквално месеци преди да дойде краят, малка книжка със стихове за Родината, Майката, Любовта, за несломимия дух на българина. Тя става неговия завет.

И я раздава без пари! Отива си на 26 май 1918 г., едва 34-годишен...

Да се поклоним, драги читатели, доземи да се поклоним пред това звездно дете на българската поезия и пред такава обич към България!