Възторжен епилог на Руско-турската война

Полковник о.з. Тодор Гигов

Преди 135 години върху наранената българска земя се разиграват главните сражения и битки на Освободителната Руско-турска война, която в историята на Европейския континент е едно от най-крупните военни събития на ХIХ век, със забележителни прогресивни резултати. Те идват като следствие от обявената от Русия война на поробителя на балканските народи - война освободителна и безкористна, без никакви завоевателни стремления. Каквито цели днес умишлено й приписват псевдоисторици и неприятели на славянското единение.
Войната, както е известно, продължава близо единадесет месеца - от 24 април 1877 г. до 3 март 1878 г. От тях почти четири месеца и половина се води безпощадна и изтощителна битка за Плевен. Градът, който е встрани от направлението на главния удар на руската армия и не влиза в предварителните планове на командването като обект от особена важност, изведнъж се оказва Гордиев възел на войната. След три неуспешни атаки следва историческата, гениално осъществена блокада на града от генерал Е. И. Тотлебен, в резултат на която на 10 декември 1877 г. Осман паша слага оръжие. С разгрома на неговата елитна армия в Плевен руските войски взимат в плен 10 паши, 2100 офицери, 41 200 души редови състав, 77 оръдия и цялото бойно и домакинско имущество на големия гарнизон.
Падането на Плевен е преломен момент в хода на войната. Добре обучената и отлично екипирана армия на Осман паша излиза от строя, с което силно се понижава боеспособността на турските сили, докато духът на руските воини, окриляни и от голямата българска обич и подкрепа, нараства с всеки изминат ден. Руското командване се възползва от това обстоятелство и като взема под внимание нравствената покруса на противника, се разпорежда за незабавно и енергично настъпление към турската столица.
Така в края на декември 1877 г. и началото на 1878 г. събитията следват неумолимо своя ход. Руската Дунавска армия, с помощта на доброволческите отряди от българското население, извършва историческия по мащаби преход на Балкана в условията на тежка зима. Пленена е армията на Вейсел паша. Освободена е София. Руските сили южно от Стара планина в състав от 165 хиляди души със 732 оръдия предприемат общо настъпление в направление на Казанлък, Ст. Загора, Одрин и Цариград. 60-хилядната турска армия е разбита и разделена на две групи. Ръководни военни кръгове начело с главнокомандващия Сюлейман паша не съумяват да овладеят и спрат паническия бяг на разстроените части. Изпаднал в безсилие, Сюлейман паша подпалва Пазарджик, опитва се безуспешно да задържи Пловдив, но тук отрядът на прославения генерал Гурко пленява цялата му артилерия - 114 оръдия с 2000 войници. Успелите да се измъкнат от плен се отправят в безредие през Родопите към Егейско море. Вечерята в Пловдив, приготвена по заявка на Сюлейман паша от италиански готвач, ще бъде сервирана на капитан Бураго и генерал Гурко под ликуващите възгласи на посрещачите.
При съвсем друга политическа и военна обстановка обаче протичат събитията западно от София, в земите, населени изцяло от чисто българско население. В тия райони не съществува граница между Сръбското княжество и Турция според съвременните ни представи за реална гранична линия. Тук българското население е поставено под двоен удар. От една страна то е подложено на насилия, грабежи, терор и масови издевателства и убийства, извършвани от бягащите турски башибозуци. От друга страна сръбската армия, включила се във войната в последния момент, настъпва необезпокоявана, извършвайки тотално посръбчване на българите по села и паланки, в това число и градове като Ниш, Пирот, Бяла паланка и други.
В края на декември е овладян гр. Пирот с решаващ принос и на български доброволчески отряд от 500 души под командването на популярния трънски войвода Симо Соколов от с. Грознатовци, Босилеградска околия, в пределите на тогавашния Трънски окръг. За проявена лична храброст той получава специален орден за храброст от краля на Сърбия Милан Обренович. Все по това време в Пирот пристига делегация от Трън в състав Григорий Попвасилев, Ив. Грънчаров и Г. Байкушев. Пред сръбския полковник Хорватович те отправят молба за оръжие, като го уведомяват, че всички села (изброявайки ги поотделно) са готови да започнат битка с поробителите, но нямат оръжие. Хорватович инструктира С. Соколов, предоставя му 600 пушки, 20 сандъка патрони и друго бойно снаряжение и го отпраща в родния му край да поеме ръководството на въстанието.
С похода до Трънско и имуществото, натоварено на шейни, започва фактически поредното Трънско-Знеполско въстание в приключващия етап на Освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г. Съвсем несправедливо наречено от неподготвени историци "Шопско", защото в него не участват българи от нашия Шоплък.
Походът на отряда, воден от Симо Соколов, от Пирот до Трън през ледените пътища на местността Дерекула и снежните сипеи на назъбените планини, по мъжество и издръжливост се равнява на подвизите на руси и българи, издържали геройски знаменателния зимен щурм на Балкана. Благополучно достигнал Трън, отрядът на Симо Соколов е изправен пред поредното предизвикателство, което бележи връх във въоръженото стълкновение с поробителя.
Група трънски разузнавачи донасят на войводата, че около 800 въоръжени турски войници са овладели село Власина и се подготвят за нападение над околните села. Опитният войвода с изкуството на подготвен военен незабавно в движение прави план и го осъществява блестящо. Призори той устройва внезапен щурм на Власина от три посоки. Изненадата е толкова голяма, а паниката стресираща до такава степен, че противникът изоставя позицията си с цялото имущество и много жертви.
Тук историята е запечатала доста любопитни епизоди, като резултат от политиката на сръбския крал Милан Обренович. Поне два от тях заслужават специално внимание. При очертаващия се разгром на поробителя на балканските народи в последния момент от войната се включва и сръбската армия. В Трън и из района на Трънско се понася мълва, че в нея има цял отряд от учители и свещеници, които в движение посръбчват българското население и веднага отварят сръбски училища. В суматохата и при липса на същинска граница, очертаваща пределите на Османската империя, това деяние се извършва почти безпроблемно.
Симо Соколов свиква тайно съвещание с елита на града, оглавяван от даровития функционер на трънската кауза, големия родолюбец Тако Пеев. На тази тайна среща Симо Соколов произнася вълнуващо слово, което местните ръководители приемат като клетва пред олтара на възкръсващото от пепелищата отечество.
- Ние - със сълзи на очи приключил той речта си - от турското иго можехме да се освободим, както и се освобождаваме сега, но от сърбите - никогаш! Сърбите ще ви подмамват с разни обещания и блага - няма да се поддавате. Ще ви искат подписи - няма да ги давате. Запазете това във вашите гърди! Ако се намери някой от вас да ме предаде, сърбите ще ме застрелят като псе.
Другият епизод има пряко отношение към Тако Пеев. Поканен в Ниш заедно с трънски борци, за да им бъде връчен орден за храброст лично от крал Милан, на репликата, отправена към него, че вие сте "стари сърби", Тако Пеев възмутено отвръща с достатъчно смелост и нравствен кураж:
- Всички знеполци са чилик момци и са чисти българи. Както и нашите братя от Пирот и Ниш. Там и наоколо владиците са наши и училищата са наши, български. Няма други!
Трънско-Знеполското въстание в края на войната продължава в сложна обстановка и "хвърлени ръкавици" към сръбската армия на високо равнище, засягащо достойнството и на сръбския крал, но това е част от битката за оцеляване на народността, на нацията българска. И въстаналите знеполци водят тази битка храбро и достойно, без уплаха и стъписване от трудностите.
Със стегнатост, организация на населението и обществена дисциплина, неуморно поддържана от горди трънски патриоти, начело с Тако Пеев, се формират следните чети: на Иван Грънчаров, Гиго Мисловщички, Кола Станоев от Клисура, даскал Димо Петричев, Атанас Населевски. С оръжие, доколкото го има, и с примитивни железни пособия, бунтовниците ликвидират плъзналите по селата разбойници и прогонват башибозуците и бягащите турски части на юг през Враня, Кюстендил, Брезник, Радомир и Горна Джумая. А Симо Соколов с огромен отряд от около 3000 въстаника и 800 пушки и други железни пособия освобождава цяло Краище и има решаващ принос за освобождението и на Кюстендил. По-късно в писмо до Захари Стоянов водачът на Трънското опълчение и на въстанието ще напише: "Тия места освободих и бях неограничен господар. Така щото сам правех преговорите с турците, определях демаркационни предели, нареждах съдии, администрация, свещеници, училища и войската вече на първо място. И това мое "царство" неограничено трая до юни 1878 г."


Тако Пеев

Симо Соколов


Преследване и разгромяване на турската армия