Вълкът не може да пази стадото

Андрей Андреев е роден на 17 януари 1943 година в с. Раковица, Кулско. Завършва Литературния институт "Максим Горки" в Москва. След първата си книга "Неделя" (1971) издава още няколко стихосбирки, сред които "И посрещнете щъркелите" (1977), "Сираци на вечността" (1997), "Пътьом" (2000), "Сираци на вечността" (2006, избрана поезия). Носител е на наградата на Съюза на българските писатели за 1996 г. Преводач от руски. Автор на антологията "Калина алена, калина черна" (2008).
Дълги години е редактор в издателство "Захарий Стоянов", водещ редактор на сп. "Везни", което е продължение на Гео-Милевото списание. Член е на Съюза на българските писатели.

-Здравей, Андрей! Как живееш, как се чувстваш в тези трудни дни? На колене или на стреме?
- Здраве желая! Като голяма част от българите, живея трудно, не се чувствам много добре. Нито съм на колене, нито на стреме. Днешният ни живот претопи стремената. Днешният човек върви пешком, с наведена глава, угрижен, умислен. Хлябът, най-жестокото нещо, измислено от Бога или създателите ни, е доста горчив.
- Поетът някога написа: "Не, сега не е за поезия..."
- С големите не бива да се спори. Поетът е прав. Идват такива времена. Но поезия ще има, докато има живот, без нея всекидневието съвсем ще ни прегърби, няма да забелязваме, че освен земя, има и небе. А и по-често се е случвало през вековете в жестоки времена да се създава велико изкуство от гениални несретници. Наскоро прочетох една книга за Рембранд и все още не мога да повярвам, че и той свършва дните си в бедност.
- Немалко от големите съвременни творци са забравени или обругани - Димитър Талев, Генчо Стоев, Александър Геров?...
- Оказа се, че сме народ, който бързо забравя. И най-вече - доброто. Но както в приказките, мъдрият живот и неволята често ни карат да си поприпомним някои неща. Бих добавил имената на още много наши творци като Иван Пейчев, Веселин Ханчев, Андрей Германов, Добри Жотев, Павел Вежинов, Васил Попов... Те имаха криле, имаха и простор. Обругават ги онези, които пълзят. Все се надявам, че времето им ще се свърши, но си спомням думите на един голям писател: "Роденото да пълзи, няма да полети."
- Ако перифразираме друг поет - като че ли "изпростяваме бавно".
- Да, след "остаряваме бавно" и "полудяваме бавно", стигнахме и до... "изпростяваме бавно". Нещастието е, че не е бавно, а доста бързо. Положихме доста усилия, за да стигнем дотук. Лъжите през тези последни две десетилетия бяха с опашки на комети, а лъжците с маски на добрите Кумчо Вълчовци. Един мой учител от гимназията в Кула, светла му памет, казваше, че нехванат крадец е по-голям от министър. Ако се огледаш наоколо, разбираш какви огромни кохорти от надминистри оплакват съдбата на българина. За да бъде хванат крадецът, трябва да има кой да го хване, а тези, днешните, не желаят да се самохващат, да се самозалавят. Вълкът не може да пази стадото, а то е загубило всякакво чувство за самозащита, останало е само покорството и онези, които се представят за негови загрижени благодетели и пазачи, рядко отиват при него, защото на светло косъмът им придобива истинския си цвят - сивия.
- Огрубяха нравите, интересът клати не само феса, но и цялата държава. Къде отиваме, накъде сме се запътили?
- Ние не отиваме, не сме се запътили, ние вече сме стигнали там. При такъв живот не е възможно нравите да не огрубеят. Тук ми се ще да цитирам Иля Еренбург: "Мизерията унижава личността и убива таланта." Въпросът е колко още дълго ще продължава това? Защото краят му не се вижда. Дори си мисля, че нещата се задълбочават.
- Напоследък в страната ни се вихри примитивна русофобия. Кой има интерес да надъхва народа ни с омраза срещу Русия?
- Русофобията е като всяко заболяване, болестно състояние. Сигурно е нужна на онези, чиито интереси наистина клатят феса. Тя е и продукт на пещерно безпаметство, на неграмотност и малокултурие, на непознаване историята нито на своя народ, нито на близки и далечни нам народи. Далаверата и келепирът са веруюто на тези люде, а не съдбата на един народ, за когото все още вярвам, че макар и толкова пъти мамен и ограбван, не е изгубил напълно здравия си разум, превел го през вековете и през ситуации много по-сложни и кръвопролитни от днешните. Затова и трябва да спрем да разбираме културата, литературата като шоуменство, развлечение, пикантерия, като продукт, парче, както се изразяват певците и певачките. Голямата литература, истинското изкуство никога не са били и не могат да бъдат увеселителни забавления. И онзи, който е прочел Захарий Стоянов, най-малко ще се сепне, ще се позамисли над думите му: "Аз не съм русофоб, аз съм тиранофоб."
- Какво те вълнува днес, върху какво работиш в момента?
- Нещата, които ме вълнуват днес, са все същите, за които говорихме досега. Как да оцелеем, как да опазим духа и дъха си чисти и здрави за съзидание и творчество. Понаписах нови неща и, ако даде Бог и Иван Гранитски, докрая на годината ще излезе книгата ми с лирика "Очите на водата". Но знае ли човек, в днешното ни време нищо не е сигурно. Продължавам и да превеждам от руската класическа и съвременна поезия. Преведох 15 стихотворения на големия поет и приятел на България Владимир Соколов. Ще ми се той да бъде представен на българския читател с едно томче избрана поезия, но за всичко пак са нужни средства, за да работи човек спокойно и да има с какво да бъде издадена книгата.
- Преводач и съставител си на внушителната антология "Калина алена, калина черна". А по-нататък?...
- Споменах за Владимир Соколов. Искам да допълня тази антология, да я дообогатя. Доколкото ми стигат силите и възможностите. Преведох стихове на още няколко обичани от мен поети, поема на един от най-самобитните от тях - Юрий Кузнецов, с когото през студентските години се запознах и имах възможност да общувам и по-късно. За съжаление не мога да следя редовно какво ново се появява, но съм сигурен, че руската земя и днес, както е било векове наред, ражда и ще ражда големи дарби.
- Като редактор в литературното списание "Везни" имаш впечатления от съвременната ни литература. Кое е характерното за нея и за младата българска поезия?
- Списание "Везни", както е написано на титулната страница, е духовен продължител на Гео-Милевото списание. Това значи, че не трябва да се отстъпва от заветите на един от най-големите интелектуалци и поети в нашата литература. Трудно е да се издържи на високите критерии. Но трябва. Опитваме се да представим най-доброто, което се създава днес. Но и да напомним за позабравени наши автори, за част от които стана дума по-горе. Да помогнем на младите да опознаят своите предшественици, да разберат каква поезия, проза, критика, драматургия са създавали те, от текстовете им да усетят таланта, тревогата, търсенията, летежа им и да разберат несправедливите лъжи и ругателства спрямо немалко от писателите от втората половина на миналия век. Особено тежко е положението с българската критика. При стотиците издателства е невъзможно да се следи цялата продукция, но сред средното и младото поколение се откроиха даровити, умни, интелигентни автори, които намериха място на страниците на "Везни", "Пламък", "Факел", "Съвременник", без които в литературния ни живот ще настъпи пустош. Имам едно особено силно желание - България да има национален литературен вестник.
- Какво мислиш за бъдещето на България?
- Ако е като днешното, нашите потомци няма да са за завиждане. За десетки поколения българи, преминали през войни, недоимък, преследване, неразбиране, като че ли най-голямото упование е било една друга България, надеждата, че след тях тя ще е по-добра, по-справедлива към децата си. Пораженията за изминалите две десетилетия са трудно поправими. Обезлюдените села и градчета, запустената земя, напусналите повече от един милион млади хора, неграмотността, невъзможността човек да се лекува, безработицата са все неща, които трудно ще преодолеем, за да заживеем като цивилизовани хора. Земята ни има нужда от стопани.
- Каква е твоята максима?
- Великата природа е несправедлива. На едни дава много, на други - по-малко, на трети - съвсем малко. Според мен въпросът е колкото му е дадено на човек - да не го пропилее. От мързел, от нерешителност, от комплекси. И да търси после причини за неудачите си в другите. Хленченето е доказателство за безпомощност. Дано да доживея поне отчасти да се сбъдне гениалният български афоризъм: "Да дадем думата на онези, които имат и мисълта."