Валери Петров

Песничка за кураж

Какво правиш, боксьорче! Май че губиш надежда?
Е, да, ясно: в нокдаун си и със пукната вежда.
Но какво от това? Не хленчи като бебе!
Имаш въздух все още и два рунда пред тебе!
Провери: как е левия ти?
А десния – как?
На колене до „девет” и
във боя пак.

Е, боли те, уви,
ала ти не реви!
Ти си мъжко момче,
а известно е, че
и най-мъжкия мъж го пердашат веднъж.

А когато боксьорът стои на колене,
това в бокса не значи, че той победен е –
не, той сили набира, макар и с пукната вежда,
той не е още свършен, така само изглежда!
Провери: как е левия ти?
А десния – как?
На колене до „девет” и
в боя пак!

Вярно доста си бит,
но в тебе има скрит
непокътнат резерв
от рефлекси и нерв!
Ето, точно така!
Ей те, пак на крака!

Така! Още веднъж!
Това темпо задръж!
Точно тъй! Сега той
яде здравата бой!...
Аз какво ти разправях,
глупчо, глупави мой!
(юни 1993 г., в. „Пардон”) 

Смяна на караула

Тез – бляскави сред общата беда 
коктейли, шератони, боже мили!
И как държат се тези господа,
като че ли за тях са се родили!

Отде се пръкна този нов елит,
този нов хайлайф, таз нова висша сфера?
От черната кола с разсеян вид
излиза асистенчето от вчера.

А пък жена му – явно си личи –
от някого обидена е люто,
и светка още в детските очи
студената искра на първенюто.

Неща не нови. Знаех отнапред,
че тъй ще е, но то тъй в миг изригна...
На нас ни трябваха 45,
на тях една–единствена им стигна!

(февруари 1992 г., в. „Пардон”)

„Who’s who” или „Кой кой е”

На Запад, щом кажат си: - А кой беше тоз? –
не си блъскат главите напразно,
а прелистват „Кой кой е” и на този въпрос
отговаря им той безотказно.

Много хитър справочник.
Трябва още сега
да внедрим тази практика чужда!
-Тъй си мисля, но после забелязвам с тъга,
че от нея май нямаме нужда.

-Погледни ги – си казвам, - тези нашенски дни!
Виж го онзи! Виж го пък този! –
Едни тънки предлози,
изненади едни,
едни смайващи метаморфози,

едни фокуси долни, едни номера,
каквито не си и сънувал....
Не, не трябват „Кой кой е”.... и без тях се разбра
кой кой бил и колко струвал!
(април 1994 г., в. "Пардон”)


Песничка за ангела

Малко дидактичен,
но и много мил,
бди над мене личен
ангел белокрил.

Нравствено фенерче
в ръка държи,
вписва във тефтерче
грешки и лъжи.

-Там недей отива!
-Тука зле вървиш!
-В таз посока крива
ще се провалиш...

Аз му казвам: - Стига!
Махай се, глупак!
Той се спира, мига
и ме следва пак.

И дори когато
цял съм натопен,
ей го в мойто блато
цопа редом с мен...

После търка с четка
белите криле,
и при тази гледка
аз се чувствам зле:

Дявол да го вземе –
казвам си, смутен, -
под такова бреме
страда зарад мен!

Ако тез тормози
някак си не спрат,
ще ме вкара този
в правилния път!
(март 1994 г., в. „Пардон”)
 

Искам си пейката, г-н кмете

До г-н Каракачанов,
кмет на София

Г-н кмете,
Сега, когато общ е повикът "Искаме свобода, искаме демокрация", аз пък Ви казвам: искам си пейката!
Става дума за нещо, което би трябвало да бъде близо до сърцето на един изявен борец за среда - екологично чиста и удобна за живеене. Защото за какъв Път към Европа можем да говорим, ако няма къде човек да поседне, па да си отдъхне, па да си спомни откъде е тръгнал и накъде отива! Но да не се отклонявам - думата ми е за пейките на площад "Славейков", които са превърнати в павилиони, будки за вестници и сергии за всякаква кинкалерия. (Вие, като млад човек, може би не познавате тази дума, произлизаща от френското quincaillerie, което означава "всякакви дреболии". Казано en passant, аз съм завършил административно право в Лозана и бих могъл да Ви бъда полезен с някой и друг съвет, ако се затрудните в борбата със столичната номенклатура.) Но, връщам се на темата за пейките. Разбирам, вестниците са наши - заглавията им "Корона", "Хайлайф", сами говорят, но нали човекът е над всичко? А пък аз, като чакам пред Алианса внучето, и то по три пъти на ден, защото то учи френски, английски и местния канадски, тъй като нашият Фели трябва да е готов, защото, както казах, нали сме тръгнали... Само дето entre nous (фр. - между нас) с него си имам една грижа. Тоя тутманик, зет ми, да вземе да го запише Феликс. На мен ми вика, че уж го записал "Феникс", а простаците в съвета - не Вашия, тогавашния! - го записали "Феликс". Не му вярвам, но и така да е, върви сега обяснявай на Енчо Мутафов, че не е Едмундович. А той, Енчо, не прощава...
Та, господин кмете, разчитам на доброто Ви сърце - Вие няма да оставите един стар поборник за идеята да стърчи и да чака като каракачанин, подпрян на гегата си. Та мисля, че съм ясен: дайте си ми пейката! Знам голямата Ви заетост, но ако сините вени на белите ми кльощави нозе не Ви разчувствуват, то нека поне синята кръв, която тече в тях, не Ви остави безучастен към моя проблем. Защото, позволи ми, млади момко, да ти кажа, че моят род не е кой да е и в миналото може да се похвали с една дама в антуража (меко казано) на първия български княз. И хвала на новата власт в опозиция, загдето нарече на него централния столичен площад. Така името "Княз Бакембард" ще остане непокътнато в благородната памет на поколенията.
И да не забравя. Може би претенцията ми за цяла пейка ще Ви се види прекалена, но знайте, че макар определена за мен, пейката ще бъде достъпна за всяка сродна душа. Казвам "сродна", понеже на нея нивга, ама нивга няма да седне червена бабичка!

С уважение,
Ваш Син Дядо

П.П. Не пиша името си, защото въпросът не е личен, макар да чувствувам, че псевдонимът ми е малко игрив (fivole, биха казали французите). И простете възможните печатни грешки - мозъкът ми зацикля на някои срички.

Същият

В. "Пардон" всеки брой от май 1991 до юли 1992 г. в съавторство с Христо Ганев