В загадъчните лабиринти на сърцето

Алена ЛИКОВА

Мнозина познават Трифон Митев като виден общественик и труженик в издателското поприще, но, улисани в политоложките дебри на безразсъдното ни време, забравят за томчетата под мишница и лирата му в ръка - както преди няколко години беше изрисуван той в камерна изложба, в симпатичeн шарж от арх. Петър Бакърджиев. Шест стихосбирки за една романтична и мечтателна натура, както и множество поетични хрумвания и нахвърляни наброски по белите листи, плод на неуморна и вечно дълбаеща огнена мисъл - пръснати из литературните пространства на страната. Това буди доверие в таланта и истинността на неговите духовни брожения и откровения, винаги обгръщащи човека насреща в ореола на съпричастието и емпатията - с полузагатнатите ефирни строфи, с паузите и цезурите на непроизносимите неща и недоизказаността в ласкавите повеи на вятъра, в междуредията на тайно помисленото и почувстваното, в загадъчните лабиринти на сърцето...

"Призрачни коне" в емблематичното стихотворение на стихосбирката му "Вечерна разходка"; "огнени коне" препускат на фона на приказно-легендарен пейзаж, пронизан от пламтящи метежни чувства и буреносно-драматични усещания за пречистване и катарзис. Развълнуваната чувствителност е вплетена в белия стих с метричен сребърен обков, със строга семантична рамка, чиято лаконична изразителност гради нееднозначния смисъл на образа. Характерен за поета е нежният, мечтателен романтизъм, елегичният изповедален тон, изпъстрен с носталгични митологеми - "гробищна алея", "есенни листа", "подвижни сенки", "бродещ дух" ("Вечерна разходка"). Легендарният образ се дегероизира, придобива  топла, задушевна и интимна характеристика в емоционалното статукво на поета. Дистанциите са скъсени, времената се сливат в единствен акт - земната кончина се преобразява в безсмъртие на духа и вярата... Кратките строфи със сдържаност и овладяност, с премълчаване и ритмична пауза помежду им открояват ред ударни значения и рефлексивни поанти. Загадката и тишината спорадично бликват в звучна метафора, кънтяща като мистериен звън. Драматичната и уязвима свръхчувствителност е неизменен белег на авторовия поетичен сказ - било като каприз, изповядан с лекота и финес, с летливо, мечтателно настроение, или в тъмния тембър на нараненото сърце: "О, Господи!/ Стиха му чувам.../ Тъй много искам да е жив,/ че гробът му/ покълнал е/ във мене..." ("На Димитър Данаилов"). Пейзажът, едно от основните метафорични изваяния на поета, се превръща в балада и откровение - назован често само с няколко поетични щриха, полусмълчан, недоизказан и потаен, той оставя широко пространство за доизграждане на смисъла в душата на читателя: "От лава вино,/ от небето чаша -/ в края на деня/ изпивам слънцето..."

Авторът обича "да си играе на криеница" - той не назовава своите стихотворни приумици с познати имена, а се спотаява зад скритите им, неуловими, колебливи и загадъчни нюанси и значения. Мълчанието, което непроизносимо мълви, е един от основните смислови акценти на тази поезия: "шушне само тишината..." Често неизповяданите думи се стапят в него и остават само тембърът и цветът им, заглъхващи в сподавено дихание. Любовта в подобни стихотворни лабиринти се уеднаквява с Бог ("Мълчание"). Друг път тя е "наранена, плаха, свита, изтръпнала в очакване", фин портрет на душевната обезпокоеност на автора - самият той стенещ в изнемога, "врабче с пречупено крилце..." Или, "задавена от болка", "в разрива на някой кръстопът", тя дочаква "сиянието на изгрева" и "усмивката на аления май". Простите опорни точки на красотата и любовта изграждат ярко художествено метабитие, представляващо същинската реалност на душата. Тя блика като фино преподнесена, чувствена и страстна изповед, преобразуваща природната картина в болезнени копнежи на сърцето... Читателят е обладан от откривателството на автора в необичайния поетичен звън на метафорите, в потайния им, шепнещ мълвеж, дочут само с ухото на любовта - жар, лудост и изгаряне, нереализирана мечта, страдание...

Като при всяка добра поезия, приемаща философските дихотомии за ценностен проблем,  човекът, съизмерим с безкрайността на необята, придобива космически мащаби. Но при Трифон Митев и всемирът е антропоморфен - той "стене от скръб и горест", "коленичи край гроба" на безбрежния човек; "тъмното плаче със златни сълзи". "Аз съм то", сякаш казва той, между мен и безкрая има знак за пълно тъждество ("Космосът плаче"). Чистата, неогъната и непокварена от злите удари на деня душа се оприличава на планински връх, застигнат от "грозен вятър" и "громящи и задушаващи мъгли". Като в легендарен напев слънцето и орлите са нейните спътници, далеч от крушенията и миазмите на деня ("Връх"). В природния кръговрат, изписан като в старите фрески, с колелото на живота и сменящите се сезони и житийни сцени, в бегливите, променливи реалности, остават непроменими библейските опорни точки на любовта, рождеството, изкуплението и надеждата, казва авторът. Земята, поела всичко в себе си, се превръща в катедрала ("Кръговрат"). В плен на фино изваяния му поетичен ерос, често срещани митологеми са мъжът, жената, сътворителното начало, копнежът по споделеност, непризнаващ промените на времето. Това е поезия на шепота, на едва чутия глас на сенките, догонващи нещата и мълвящи на своите си тайни наречия - скрити от окото, чезнещи и изникващи внезапно, със свой самостоен живот... "На върха на сабя/ блеснала вселена..."

Друг повод за размисъл и поетична поанта са патриотичните и родолюбиви стихове на Трифон Митев, в които тъне и стене душата му от болка или красота, от носталгичното припомняне на родните земи, на емблематичен природен пейзаж - или се въздига до апотеоз на героя, съхранил плама и вярата. Те са вид "интимна" лирика за загиналите за тържеството на хуманността и идеалите, песен за жертвоприношението и превръщането на страданието в безсмъртие: "Кръв по земята./ Червена кръв/ по кафява земя,/ по зелени треви./ ...червена планета,/ кървава -/ разстреляха Лорка."