Мнение
В траншеята на забравата
Запустялата гранична застава в с. Стрезимировци - миниатюрен образ на днешната разруха в армията
/ брой: 29
С мой приятел поехме от София към заставата "Стрезимировци". Човека го бяха налегнали спомени от онова време, когато е служил там като граничар преди около 40 г. Стрезимировци е село в Трънска община, разсечено безмилостно на две от Ньойския договор през 1919-а, по силата на който отцепват и предоставят западни български земи на Кралство Югославия. По силата на този договор са разделени буквално дете от майка и брат от сестра. Две от махалите на Стрезимировци са в България, а третата става територия на община Сурдулица, в Сърбия.
Сградите на граничния контролно-пропускателен пункт "Стрезимировци" се намират в самото село. Заставата е открита на 28 декември 1968 г. Зданието е спретнато, двуетажно, с двускатен покрив, със стабилен градеж и здрава замазка. Все още изглежда добре, но вече личат ясно следите на запустението по него - някои прозорци зеят със счупени стъкла, комините са започнали да се рушат.
Бутаме портата с тръбна конструкция. Влизаме. Поизсъхналата трева е избуяла поне до коленете ни. Постройката е очевидно необитаема. По стълбището са разхвърляни какви ли не останали непотребни вещи от миналите десетилетия. На броени метри от входа стои паметен знак с надпис: "Тук, на 13 юли 1950 г., при изпълнение на своя отечествен дълг по охрана и отбрана на държавната граница падна убит доблестният граничар редник Петър Тодоров Бенев. Слава на героя".
Пирамидата за пълнене и изпразване на оръжието на въоръжените наряди е още на мястото си. Успоредката и лостът за физическа подготовка се сливат с избуялата ръждива трева. Дълбоката някога траншея, очертаваща границата на заставата, напомня за опашка, заплела се в жилави черни трънаци - следа от отишло си завинаги време.
Пробиваме си път през треви и бодили към автопарка и постройката за гориво-смазочни материали - в полумрака на помещението се открояват двете цистерни за бензин и нафта, оцелели, но отдавна останали ненужни. За граничарските кучета напомнят само техните клетки, обезличени и напълно превзети от тържествуващи прецъфтели бурени.
Затваряме внимателно портата с тръбната конструкция след себе си. В съседство е къщата, в която са живеели офицерите с техните семейства - изглежда още недокосната от разрухата.
Поемаме по уличката, по стъпките на някогашните войнишки наряди. Минаваме покрай паметник, издигнат в чест на убит съветски войн от Трънския партизански отряд. Преминаваме по мостчето на река Ерма. В нейните огледални струи са заглъхнали последните стъпки на граничарите.
Една потънала в забрава малка застава - миниатюрен образ на разрухата в цялата ни народна армия от млади сърца, изподраскана от тръни и от изправили щикове бодили. Тя чака своите летописци, поне да я възкресят от пълната забрава.