В името на доброто

Големи спорове предизвиква новият проектозакон за децата и родителите. И по частта за религиозното възпитание има различни мнения. Обществеността трябва сериозно да се намеси, позволявам си да изкажа своето мнение.
Зададе ли се голям религиозен празник, нашите храмове се пълнят с народ, та чак и опашки се извиват. Колко от тези хора са наистина вярващи и колко от тях са само подражатели? Дали всички знаят как да се държат в храма, какво трябва да правят, като влязат в него? Нашата вяра, нашата църква е изиграла историческа роля за запазване на българщината, на езика и писмеността ни. Затова сме се съхранили и като българи.       След промените започнаха спорове, които и сега продължават - доколко в нашите училища трябва да има обучение по религия, дали да бъде задължителен или свободно избираем предметът по християнско вероучение? Всеки човек сам трябва да си избира религията, сам трябва да решава да бъде религиозен или не, на кой бог да вярва, на кого да се моли. Но докато детето стане пълнолетен гражданин, роля за неговото възпитание, за неговото религиозно ориентиране има семейството, както и училището, според мен.
Бащината ми фамилия е Попова, защото прадядо ми е бил свещеник. В рода ни е имало и други свещеници, наред с многото учители и лекари. У нас винаги е имало уважение към църквата, към вярата, без да ни се е натрапвал религиозен мироглед. Не са ни водели задължително на църква. Моята баба Петра, чието име нося аз, беше попска снаха, но на църква ходеше само по големите празници. Според нея времето е ценно и не бива да се прекалява с ходенето по църквите. За нея "бог беше навсякъде"! Важното за всички в рода ни беше човекът да е трудолюбив, праведен, честен, божиите закони да бъдат в неговия живот, в сърцето му. Вкъщи се отбелязваха църковните празници. Баща ми, най-малкият попски внук, вероятно е помагал на дядото - свещеник, защото помнеше много от молитвите наизуст, знаеше религиозните ритуали, даже "консултираше" близки и роднини. Той с почит се изправяше пред домашните коледни и великденски трапези, казваше молитвите и изпълняваше с удивителна сръчност необходимите обредни действия. В моето сърце, в братовата ми памет тези ритуали са оставили силно впечатление. Навярно в повечето български семейства църковните празници са се спазвали и преди промените, особено по отношение на храните, свързани с тях. Но религиите са преди всичко морал и философия. Те са първите училища за хората. Учили са ги и сега ги учат как да живеят, как да хранят душата и тялото си. Ако човек спазва само десетте божи заповеди от православието, то той ще живее праведно, ще бъде истински човек. Затова, според мен, е нужно децата от малки да бъдат запознати с основите на христянството. Да знаят как се е зародила тази вяра, как е помагала на хората, какво представляват храмовете, манастирите. Децата трябва да бъдат научени как да влизат в църквите, как да се държат там. Да се научат защо нашите църкви са изографисани с икони, какви са изображенията на тях, кой ги е правил, как те въздействат на хората. Това би трябвало да е в основата на обучението по религия в началния курс на нашето училище.
После в горния курс на нашето училище вече би трябвало да има предмет по история на религиите, защото те са в основата на човешките цивилизации, на културата, изкуството, литературата. В Библията, в Корана, в Талмуда са заложени многолетните знания и опитът на човечеството. Аз така мисля.
Вече 10 години в столичното 68-о СОУ "Акад. Никола Обрешков" има кабинет по религия. Той е създаден от Ваня Станчева - учител-богослов, която е започнала отначало да преподава християнско вероучение в детските градини. Тя и до днес продължава благородната си мисия. Кабинетът е най-доброто продължение на традициите в район "Искър", където в детските градини децата получавали начални, елементарни знания по християнско православие. После в близките училища продължавали да учат вероучение. Сега в района само в 68-о училище има кабинет по религия, където се провеждат уроците по този свободно избираем предмет.
Миналата година, на 19 октомври - празника на българския покровител светеца Йоан Рилски, Кабинетът по религия отпразнува своя десетгодишен юбилей. Състоя се мило и вълнуващо тържество, в което децата пяха, казваха стихове, представяха сцени от живота на свети Иван Рилски - отдал се на пост и молитва, на събиране на билки и оказване на помощ и лечение на хората. Той посветил живота си и делата си на вярата за спасение на българския народ.
Св. Иван Рилски е забележителна личност в нашата духовност. Той живее по времето на трима от най-великите ни царе: роден е при Борис I, расте в Златния ни десети век, когато управлява Симеон Велики, а по времето на цар Петър става свят човек - лечител, чудотворец. Защо неговият живот впечатлява децата? Кои черти от характера му ги вълнуват?
Със скромността си, с аскетизма си Иван Рилски е необикновена личност. Той се "заточва" в Рилската пустиня, посвещава живота си на пост, молитва, но и лекува хората, страдащи от болести. Лекува ги с билки. Храни се с даровете на Природата, като се отказва от храни, приготвени с месото на убити животни. За него плодовете и зеленчуците са достатъчни. Той е един истински БЕЗСРЕБЪРНИК.
Според житието му, написано от Владислав Граматик, най-добре го характеризира писмото, което Иван Рилски пише на цар Петър след срещата им "от разстояние", състояла се в планината. Иван Рилски приема само плодовете, които донася цар Петър. Ето как той обяснява тази среща: "Убогият Иван до благочестивия и самодържец на българския скиптър цар Петър. Да изпълним цялата ти молба нам не е позволено, но заради твоята вяра и усърдие изпълняваме вече онова, що ни подобава, като приемаме истинската храна.
А твоето злато си задръж сам, защото такива неща вредят много на иночествуващите, най-вече на пребиваващите в пустини и безутешни места. Пък и какво ще потрябват те на оня, който никога не вкусва хляб до насита, нито самата вода, та да угаси жаждата си..."
В навечерието на Международния празник на книгата в 68-о СОУ бе проведен един запомнящ се УРОК ПО ДОБРОТА. В него участва писателката Ангелина Жекова, написала много детски стихове и книги, в които човешката жажда за доброта е главният герой. Този урок ще остане в сърцата на учениците за цял живот, защото те, заедно с любимата си писателка, пяха, разказваха приказки за най-ценните качества на човека, за неговите добри страни в характера. Урокът бе едно активно противопоставяне на заливащите ни днес престъпност и агресия, взимащи застрашаващи размери. Тази година, на 10 май, Ангелина Жекова получи наградата на името на чаровния ни писател-разказвач Константин Константинов за авторство в Националния фестивал детската книга в Сливен. Наградата й бе признание за нейните заслуги към възпитаването на децата на България, за благородните й пориви да влее светлина и радост в душите им, да ги направи истински, добри хора.
   Това е и истинската цел на обучението по религия.