В ГРАДА НА БОЛИВАРСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ

София - Париж - Каракас - повече от тринадесет часа над Европа и Атлантика. Следя полета на самолета на 11 000 метра височина. Обкръжен съм от техническия прогрес на ХХI век. Подемната сила на крилете и реактивните двигатели е по пътя на слънцето. Безкраен ден. Светлината не угасва. Днес дали е така със светлината сред хората, заселили Земята - прекрасната и тревожна наша планета?!
Вълнува ме предстоящата ми среща с Каракас - люлката на Боливарската революция... Лъхва ме топлият въздух на пролетта. Посрещат ме любезните домакини и усмихнатите зелени прически на дърветата, донесени от полета на същата мека пролет. По хълмовете, обкръжили Каракас като огромна конусовидна чаша, са накацали къщите на крайните квартали на града. В тях живее пролетариатът. До вчера не са имали водопровод и електричество. Боливарската революция променя живота на бедните. В подножието на хълмовете са построени нови жилищни сгради, в които се е преселила част от бедстващото население. През 2011 г. тук стартира така наречената мисия "Жилище", осъществявана от народното правителство. До края на 2017 г. са раздадени 1 936 372 жилища. В навечерието на революцията 75% от венецуелците са тънели в тъмнина и мизерия.
Заедно с Тамара Такова, другия член на българската делегация, ще участваме в заседанията на Световната среща за солидарност с Боливарската революция в рамките на Международната мрежа "В защита на човечеството", основана преди петнадесет години в столицата на Венецуела от Фидел Кастро, Уго Чавес, Габриел Гарсия Маркес и още двадесетина изтъкнати интелектуалци и общественици.
Четири дни ще сме в прегръдката на красивия град. Каракас е основан от испанския конквистадор Диего де Лосада на 26 юли 1587 г. като е наречен Сантяго де Каракас. Градът започва да се строи на мястото на изгореното от завоевателите селище на индианското племе Каракас. Земята на индианците покрай брега на Карибско море през последните две десетилетия на ХVI век е обозначена на картата на света като Венецуела.
През 1810 г. в Каракас започват първите решителни боеве на патриотите с испанските колонизатори. На 5 юли 1811 г. в столицата е учреден Национален конгрес, който провъзгласява независимостта на страната. След една година испанците отново възстановяват своето господство. Главнокомандващият революционната армия Франсиско Миранда се опитва да проведе преговори за мирно решаване на конфликта, но е пленен и умира в испански затвор. Ръководството на освободителното движение за независимост на Венецуела оглавява Симон Боливар - сподвижник на Миранда. Генералът превзема Каракас през август 1813 г. Мунципалитетът на града тържествено го провъзгласява "Освободителят на Венецуела". На 6 юли 1814 г. армията на Боливар е принудена да напусне столицата, но контролира голяма територия по течението на най-дългата река Ориноко. През 1818 г. е учреден Национален конгрес, който провъзгласява Венецуела за република. През следващите години под ръководството на Боливар тя влиза в състава на Велика Колумбия, от която се отделя през 1830 г.
Каракас се е прострял в живописна планинска долина на Карибските Анди на височина 900-1000 метра над морското равнище. Днес заедно с предградията наброява 4,5 млн. жители. В него живее една шеста част от цялото 30-милионно население на републиката.
Венецуелците са сърдечни и витални, а венецуелките са красиви и грациозни. Пресичането на кръвта между индианци, испанци и роби от Африка си е казало думата.
Първото посещение бе в кметството на Каракас с мер Ерика Фриас. Намира се в същинския център на столицата - срещу паметника на Боливар. Недалеч е и родната му къща. Сега музей с богата експозиция. Във вътрешния двор на кметството - типична колониална испанска архитектура - мраморният фонтан се охранява от четири мраморни лъва. В залата са "поникнали" също четири палми. Красив бял таван с гипсови орнаменти - южни плодове и цветя. Чиновничките в кметството са красива кръстоска от няколко раси. Те ни придружиха в следващото наше посещение при децата в един от домовете на голямото в Латинска Америка Движение на децата за творчество и изкуство. 
Ще разкажа малко по-подробно за този вълшебен дом, установен във всеки квартал, защото в него преживяхме незабравими часове. Тук се учат, възпитават и хранят децата на Каракас след часовете им в редовните училищни занятия. Дворът е просторен и шумен. Озвучен е от музика, рецитали, песни. И сред тях приветливи възпитатели. Всичко ми напомня за първите години на социализма в България, но със свой оттенък и традиция, присъщи на Латинска Америка. Тя е цяла вселена, все още неизучена от нас, европейците. Каракас е и студентски град: централен университет, два частни университета ("Санта Мария" и католически университет "Андрес Белйо"), няколко колежа за музика и изкуство, Национален педагогически университет, Национална медицинска академия, Академия за политически и социални науки, Академия за физически, математически и естествени науки, Международен институт по експериментални медицински науки и т. н. В държавните университети обучението е безплатно. Студентите получават стипендии.
Гостувахме на Националното училище за ръководни кадри на името на героя от войната за независимост Езекиел Замора. Надникнах в една от аудиториите. Младежи и девойки слушаха лекция за испанските художници Хуан Миро и Пабло Пикасо. В двора голям стенопис е запечатал образите на Симон Боливар, Уго Чавес, Фидел Кастро и Франсиско Миранда. Формата и изпълнението са част от латиноамериканския пълзящ реализъм - толкова характерен в творчеството на писателите и художниците в този живописен край на нашата планета. Той придава уникалност на литературата и изобразителното изкуство.
Столицата е "заселена" и от много музеи: Музей на колониалното изкуство, Музей на съвременното изящно изкуство, Музей за живота и борбата на Симон Боливар, колекцията "Птиците на Венецуела". Едва ли за краткото време, през което сме в Каракас, може изцяло да се разгледат. В Галерията за национално изкуство са събрани платна от автори от испанския период, а също и предмети, намерени при археологически разкопки, от бита и изкуството на индианските племена преди колониалния период. Всеки камък, надпис, фигура, предмет, ръкопис разказва за вековната история на тази магична земя и нейния свободолюбив народ, преминал през кървави изпитания, но оцелял благодарение на своята воля за място под слънцето.
Най-впечатляваща е Планинската казарма "4 февруари", превърната в музей и пантеон, в който е погребан безсмъртният команданте Уго Чавес. Оттук тръгва началото на революцията - 4 февруари 1990 г., която промени политическия и социалния климат във Венецуела. С нейната победа започна и строителството на социализма в републиката. Венецуела е една от богатите латиноамерикански страни на природни ресурси - нефт, природен газ, желязо, манган, волфрам, векове експлоатирани от чужди държави, най-вече от империята САЩ.
Автобусът, който ни откарваше в хотела, вече е в прегръдката на здрача. Пред нас се очертават театрални и концертни зали, които вече са отворили вратите си за любителите и поклонниците на театралното и музикалното изкуство, които са в разцвет и държавата им помага. Пред нас е Дворецът на културата на името на Тереза Кареньо. Усиленият ритъм на града контрастира със спокойния планински пейзаж. Обиколката на столицата може да отведе всеки гост към паметниците на старинната история на нацията, както и към нейното съвремие - зелени паркове с вечните зелени прически на дърветата, сред които се откроява с красотата си паркът на името на героя от Освободителната война Езекиел Замора.
В столицата се намират десетки културни институти и внушителни търговски центрове. Над главния вход на един от тях е написано "Тракия". Кой ли поклонник на нашата древна земя го е кръстил!? Архитектурата на Каракас е колониална и съвременна - тесни улици с черкви и широки площади със стилни сгради. Дошлият в столицата може да се запознае с Къщата на азбуката, Жълтата къща, черквата "Санта Роза де Лима", Федералния дворец с голямата катедрала, съградена през ХVI век. В нея свети олтар, сътворен от 300 000 либри (около 100 килограма злато). Тя пази спомена за три съдбовни дати в историята на Венецуела: бракосъчетанието на родителите на Боливар, неговото кръщене през 1773 г. и съхраняването на тленните му останки от 1842 до 1876 г., когато са пренесени в Националния пантеон, който от 1957 г. е Национален монумент.
На една от терасите на Двореца на културата се сприятелих с четирима участници в движението "Пътят на разпределението на народния хляб", което го доставя на гражданите на цени, няколко пъти по-ниски от тези в частните магазини. Снимах ги. Предани и всеотдайни мъже! Ще добавя, че отговорността за инфлацията в страната е на опозицията. Въпреки износа по нелегални канали през границата за Колумбия на продукти от първа необходимост, въпреки кризата народът обича Мадуро и му вярва.
Дните в Каракас бяха наситени с вълнение и красота. Разделяйки се с него през прозореца на автобуса на път за летището и през илюминатора на самолета на път за Европа в бележника ми съм записал: "Довиждане, Каракас! Довиждане, Венецуела! До вчера ви обичах задочно, от днес - неизмеримо повече. Общувах с героичен народ. Видях столицата на Боливарската революция с величието й! Завинаги оставате в сърцето и мислите ми." А на новите ми приятели ще кажа: Ще съм с вас и в тревожни, и в радостни дни. Рано или късно свободата ще победи и ще бъде толкова светло. Ние сме деца на слънцето!



Лъчезар Еленков



Участници в движението "Пътят на разпределението на народния хляб"