Урокът от катедралата на Дан Браун в Рослин

Проф. Любомир Халачев


Когато говорим за ремонтите, неминуемо опираме до разговор за майсторлъка. Особено понятие, което в нашия бит е придобило значението на изключително важно за живота ни умение. Разбира се, всичко това си има смисъл.
В много европейски страни

понятието „майстор“ не съществува

в съвременния език, защото е заменено от понятието „лиценз“ или „диплома“- диплома за водопроводчик, за шлосер, зидаро-мазач, монтьор, строител с различна квалификация, шивач, електротехник и т.н. и т.н. Обществото в тези страни е решило, че най-удобно в подобни случаи е да създадеш орган, който да дава удостоверения на тези млади хора, които искат да си изкарват хляба със сръчност на ръцете и умения в различни сфери. Идеята е прекрасна и тя дава много добри резултати в тези страни, в които се практикува. Подобна практика е съществувала и в България - припомнете си разказите на Николай Хайтов за това как се е ставало майстор през 20-те години на миналия век.
Но кажете ми как днес да следим кой за какво дава дипломи? Как да следим дали правилно се раздават

дипломите за зидаро-мазач или водопроводчик

след като дипломи за професори, доктори на науките и, разбира се, свидетелства за управление на МПС се дават дори когато (в някои случаи) въпросните кандидати не могат добре да четат. Не става дума за професорите, разбира се, те могат добре да четат, но невинаги могат добре да пишат. Но, това е проблем на тези, които са им дали дипломите и на тези, които са им повярвали и са ги назначили на съответното работно място, като са приели за истински съответните дипломи.
Нашата тревога започва от момента, в който разберем, че един ремонт или един строеж е лошо направен. Хвърлени са милиони левове, труд, време, надежди – и всичко е напразно. Защо? Няма смисъл да търсим законови нормативи, административни решения или нарушения, защото проблемите са в лошата работа на работниците или по-точно в липсата на класическите умения.
Ще дам пример с катедралата в Рослин, по-известна като катедралата, в която се развива романът на Дан Браун „Шифърът на Леонардо“. След като към тази катедрала беше възбуден огромен интерес (между другото това е пример и за нашите експерти по културен туризъм) и милиони туристи започнаха да я посещават, се започна мащабна реконструкция на всички каменни колони, фигури, витражи и стенописи. От кого се правеха тези ремонти? От майсторите, които все още съществуват в модерната и високо развита Великобритания. Която, между другото, много държи на запазването на майсторлъка в такива „демодирани“ професии като дърводелец, майстор- железар, майстор на кожени изделия (като оборудване за коне), каменоделец и др.под.

Има специални училища за подобни професии

както има и много млади хора, които са родени със способности да работят с ръцете си и да създават неща, които са особено необходими на хората. Държавата се грижи чрез многобройни камари за легализиране на уменията на тези млади хора. Тези умения се удостоверяват особено строго - няма възможност да минеш „по втория начин“. Когато каните водопроводчик вкъщи, вие първо искате да видите неговия лиценз - и след това му се доверявате.
У нас за съжаление, както вече писах, все повече и повече се насажда у младите хора нежелание за практикуване на такива професии. При това не става дума само за пари, защото тази работа е добре платена. Става дума за прословутото „учи, за да не работиш“. В едно училище в малък град попитах една майка какви умения иска да има нейният син. Тя ми отговори уверено: „Да знае английски и компютър“. Попитах я за каква професия го готви, а тя ми отговори (вече не много уверено): „ Ами, каквото иска, да замине на Запад и там… каквото реши.“ Вярно е, че в по-големите и по-развити икономики пазарът на труда е по-обещаващ, но и там не взимат хора просто така, защото имат голям мерак. У нас вече с една търсена професия (в която се работи с ръцете) може да се печели добре. При това не е нужно да учиш пет години нещо, което явно не ти се удава само и само за да имаш „висше образование“. Знае се, че има такива университети, които приемат всеки желаещ.
В същото време у нас, както и навсякъде, се раждат

деца, които имат определени умения

сръчни са, изпитват удоволствие да работят с ръцете си и да създават нещо материално. Само че някой трябва все пак да ги научи. Ние унищожихме техникумите, професионалните училища, всички форми на трудово обучение. Сега се опитваме да въведем някаква „дуална“ форма - сякаш думите техникум и професионално училище вече са мръсни думи.
Но, понеже започнахме да говорим за ремонтите, да завършим с това поле на дейност, което изпитва огромна нужда от добри майстори. Тези работници, които павират улиците (дори с жълтите павета), които правят тротоарни плочки, които слагат бордюри и правят всякаква строителна работа, много рядко са завършили някакво специално училище или специализирани курсове за обучение в професията. В повечето случаи идват в София, защото тука има повече работа и като гледат как работят майсторите, постепенно се учат. Като последица от това - всички ремонти в София (а може би и в другите големи градове) през последните десетилетия се правят по два пъти и дори по три пъти. Виждал съм как работят младите работници, как се мъчат да направят нещо, което не знаят как се прави и след това виждаме какво остава след тях. Разходете се по улица „Витоша“- там не минават коли, танкове или тежки камиони. Само пешеходци. Но няма квадратен метър, в който да няма хлътнала или счупена тротоарна плочка. При тази гледка се питам: „Защо днес, след като пътуваме към Космоса, не можем да сложим

хубави тротоарни плочки

А как са ги слагали древните римляни, че стоят вече две хиляди години!“ Наистина въпрос, върху който можем да се замислим. Отговорът не е сложен - онези майстори първо дълго са се учили. И то от майстори, които също на свой ред са се учили от майстори.
Днес ние прекъснахме веригата на това обучение с надеждата, че тези професии вече ще се извършват от машини. Даже някои си мечтаят да видят скоро в работата върху тротоарните плочки влиянието на изкуствения интелект. Само че както разбирате, това скоро няма да стане.
А ние през това време ходим и се спъваме по тротоарните плочки.
В двайсет и първи век!