Уникален труд за българския музикален театър

Осем години след монографията "Българският оперетен театър между двете световни войни" проф. д-р Румяна Каракостова ни предлага нов, сериозен, приносен труд. "Идеята държавен музикален театър и проекцията й в националния репертоар до края на ХХ век" (изд. "Марс 09") е респектиращо по своя замисъл и дълбочина изследване. Без съмнение, българското музикознание е в дълг към музикалния ни театър. Ако за операта има, все пак, немалко литература, то за "лекия жанр" - оперетата и мюзикъла, тя е съвсем недостатъчно.
Авторката Румяна Каракостова от Института по изкуствознание при БАН, е водещият историк и теоретик на българския музикален театър. Преди това, като драматург на ДМТ "Стефан Македонски", е била пряк свидетел и участник в изграждането на значима част този репертоар. А това са повече от 60 заглавия на оперети, комични опери, мюзикъли, и музикални комедии, реализирани от основаването на театъра (1948) до 2000 г. Всички те са анализирани от авторката изключително задълбочено в драматургически план. Направен е преглед на първите им постановки и обществения им отзвук в контекста на времето, когато са били реализирани. В един широк културологически и исторически аспект. Както заявява самата тя, е представила "творческите идеи, импулсите и посланията, кодирани в музикалната драматургия и авторския стил на отделните произведения". За да се постигне търсената "историческа вярност на оценките, лоялността към изследователския обект и към неговото противоречиво време". Потърсила е културната и обществената им значимост при първите им сценични прочити. Разгледала е и музикално-сценичните им реализации, като се е спряла и върху работата на постановчиците и изпълнителите. В някои случаи твърде любопитна е ролята на критиката, на печата, както и общественият резонанс.
Проф. Каракостова е определила и тематичните канони и (не) каноничните теми в националния репертоар. Темата на книгата е проектирана върху широк исторически контекст и разтълкувана върху основата на огромна книжнина - литературна, естетическа, философска, изкуствоведска. (Цитираната библиография респектира, съдържа над 300 заглавия!) При това знаем, че времето е било трудно, особено в културен и идеологически аспект. През 50-те години театърът е строго и системно наблюдаван, дори цензуриран от ЦК, особено след скандала с оперетата "Деляна" от Парашкев Хаджиев през 1952 г.
Подробно са разгледани промените сред 1956 г., т.нар. "размразяване" и след това, които рефлектират върху театъра и неговите автори и изпълнители. Проф. Каракостова се е спряла доста подробно и изчерпателно върху индивидуалните творчески стилове и жанрови модели в него. Стигнала е до важни изводи. Което е един от главните приносни моменти в този труд. Отделила е повече място на значимите, върховите заглавия от този репертоар, както и на създателите му. А те са водещите и най-продуктивните автори в жанра: Парашкев Хаджиев, Георги Златев-Черкин, Асен Карастоянов, Виктор Райчев, Димитър Вълчев, Александър Райчев, Петър Ступел, Жул Леви, Марин Големинов и Любомир Денев. Твърде различни по стилистика и творчески натюрел, но всички те - водени от благородната идея - създаването на сериозен и общественозначим национален репертоар за националната оперетна сцена. Разгледани са много подробно - в отделни глави - малки студии чрез много прецизни, действени драматургически анализи! - най-добрите образци в жанра (24 на брой), сред които "Българи от старо време" на Асен Карастоянов, "Мадам Сан Жен", "Рицарят", "Службогонци" и "Милионерът" на Парашкев Хаджиев, "Златната птица" на Марин Големинов, "Младостта на Маестрото" на Виктор Райчев, "Време за любов" и "Двубой" на Димитър Вълчев, "Момичето, което обичах" и "Светът е малък" на Жул Леви, "Златната ряпа" и "Сламената шапка" от Петър Ступел и др.
Тук, изброявайки част от тези прекрасни заглавия (всяко от тях беше посрещнато като събитие в културния ни живот - ще ни убеди и прегледа на критиката и печата от авторката), бих изразил съжалението си, че немалко от сътворените през тези пет продуктивни десетилетия музикално- сценични творби са вече позабравени. Съвсем малка част от тях днес се играят, а не би трябвало да е така. Наистина една част от пиесите от този период са свързани с идеологията и езика на времето - става дума за либретата им, но музиката им съвсем не е изгубила стойността си. Може би някои от тях биха могли да бъдат редактирани и да заживеят нов живот по българските музикални сцени, които днес са завладени изключително от чуждия репертоар.