Удобното робско битие на българина

Нашият егоизъм е галактически, брониран, непробиваем заради тъпотата ни, заради нежеланието да вникнем в най-елементарните закономерности, заради неспособността да видим очевидното, да разберем, че с общи усилия се постига повече. Ние ще се напъваме да измислим това, което не можем да измислим, като полагаме дори физически усилия да активираме оскъдната си мисъл, както прави историческият Хаджи Смион, но няма да потърсим помощта на по-знаещия и по-можещия. Няма според убогото ни мислене, по-можещи и по-знаещи, всички сме от един дол дренки, дори да ни хрумне случайно, че някой може да ни помогне, тутакси отпъждаме еретичната мисъл.         

Подобно неадекватно поведение

сигурно, е най-красноречивата илюстрация на твърдението, че сме най-непродуктивни, тъкмо като сме най-съсредоточени, като искаме да мислим, като се напъваме да мислим. Изобщо изкуството да мислим е неовладяно от нас, дори непостижимо заради това, че сме овладели изкуството да не мислим, че се стремим, подсъзнателно, но неотстъпчиво, към безметежно съществуване. Елементарна диалектика е, че щом искаме едното, непременно ще загърбим другото, пък и удобна диалектика, защото изкуството да не мислиш, срамно наглед, всъщност, осигурява рахатлъка, за който мнозина не могат и да мечтаят. Нека е ясно, става дума за изкуство, тъкмо за изкуство, за изключително умение, непостижимо за другите, но свойствено за нас, хората от Леванта, най-общо казано.

Ориенталските ни табихети
 
тъй противоположни на навиците в така наречения цивилизован свят, не бива да се схващат като нещо непременно негативно, непременно назадничаво, защото рамкират друга, различна култура. Споменах, че тъй ни е дадена водата, че се раждаме такива, лениви, ненавикнали на излишни усилия, но то е, защото сме родени върху благодатна земя. Там, където са нужни много и различни усилия, хората закономерно са и по-рационални, и по-прагматични, усъвършенстват се, докато водят вечната и свирепа борба за оцеляване. А ние, които постигаме всичко с малко усилия, които сме вечни пленници на радостта заради изобилието, в което се къпем, се усъвършенстваме чрез вродения си хедонизъм. Ние чувстваме, вместо да мислим, от усещането, от радостта тръгва осмислянето на едно или друго, а там, на неблагодатната земя, трябва да мислиш, дълго и мъчително, за да стигнеш до радостта.

Нашето мислене е вторично

остатъчно, заради това е някак непълноценно, затова е зачатъчно, затова е полумислене, което често е непродуктивно, неспособно да даде плът на идеите. Имаме мъдрости, лековати на пръв поглед, които отразяват перфектно тази аномалия, ако се доверим на европейските мерки и теглилки, или особеност, ако мерим нещата с нашия аршин. Такава е мъдростта, че на българина акълът му е в гащите, че пълни другата глава сетне, след като се е порадвал или е пострадал. Зачатъчно или непродуктивно, непълноценно, може би, нашето мислене ни е предостатъчно, за да живеем добре върху благодатната земя, но и недостатъчно, за да теглим тягата на общественото животно. Формулата "Мисля!", пък и безсмислието, което редуцира, е формула на обществения човек, на покварения от цивилизацията индивид, а естественият човек, доколкото го има все още из нашите земни ширини, нито декларира, нито имитира мислене. Той се уповава на опита си, пита старило или патило, а се нагърбва с несвойствената дейност рядко, когато е обсебен от лукавия, когато му се ще да изкяри, но пак без да се напъва прекомерно. И онзи съзерцател или мечтател, бил той Дядо Йоцо, бил той Серафим, бил той някой друг, е по-възвишен само дотолкова, доколкото е загърбил прозаичните мераци на другите, но не защото е по-мислещ. Би могло да се допусне, разбира се, че щом си отстранен от делничната грижа и се взираш мъчително в себе си или това наоколо, че търсиш истината и израстваш нравствено, което е процес немислим без борба на идеите. И тъкмо това правят званите и незвани тълкуватели на родната литература или на нашия живот, допускат, но и тяхното мислене е зачатъчно или остатъчно, щом робуват на предпоставени тези, а не се домогват до диалектическото осмисляне на битието и отражението му в художествената творба. Ботев, като казва, че

свестните у нас считат за луди

е далеч по-прозорлив, пък и по-непристорен, геният има и сетивата да види действителността такава, каквато е, и смелостта, за да не се двоуми да изрече скандалните думи. Той е мислещият, пък и нравственият човек, способен да обеме нашия свят, способен да отстоява позиция, да се гневи заради отчайващите прозрения, да страда заради идеите си. Ботев, който умря за народа си, без да го обикне, който, като европееца Домбровски, може да умре заради своя народ, но не и да живее заради него, не се умори да сочи кусурите ни, разбра, че не мислим, щом считаме свестните за луди, заклейми празноглавците. И това не е нихилизъм, не е необуздана емоционалност, не е неуравновесеност, а свръхрационалност, стремеж да освестяш чрез провокацията, да клеймиш зачатъчното мислене, да разпиляваш удобното битие. Странно е наглед, че робското битие може да бъде удобно битие, но то е такова за немислещия или зачатъчно мислещия българин, само че това е друг проблем. А що се отнася до изкуството да мислиш и да не мислиш, трябва да се изтъкне, че тъкмо онзи по-възвишен българин, съзерцателят, е овладял по-добре, най-добре

 изкуството да не мисли

Той не се свени от непродуктивността си, търси я, иска я, докато общественият човек, като ни уверява, че мисли, всъщност преодолява остатъчното мислене, а като замълчава, че мисли, се напъва да бъде продуктивен. Някак сложно е, непонятно поведението ни, ако е то точно такова, каквото го описвам, естествено е да буди възражения възгледът ми, но нека са рационални, а не емоционални възраженията, щом е дума за мисленето ни, за изкуството да мислим и да не мислим. Тъпото патриотарство, витаещо из немалко глави у нас, е най-голямата пречка, за да видим, разтълкуваме и проумеем достойнствата си и недостатъците си. А те, нашите достойнства и нашите недостатъци, са преплетени диалектически в националния характер тъй, като са преплетени в националния характер на другите народи, на който и да е народ. Абсурдно е да фетишизираме позитивното и да забравяме негативното, да се самоопияняваме от мнимите си достойнства, да се изживяваме като самото съвършенство. Така само доказваме, за пореден път, че владеем по-скоро изкуството да не мислим, отколкото изкуството да мислим...