Участта на една поръчкова пиеса

Доц. д-р Боян Кастелов

В мащабните мероприятия на ЦК на БКП по случай предстоящата 25-годишнина на 9 септември 1944 г. (1969) се предвиждат и театрални спектакли, специално създадени за честването. В осъществяване на идеологическата им част са ангажирани отговорни институции, които своевременно задвижват целия си потенциал: кадрови, финансов, цензурен и пр. Ясно е и партийното указание по написването на драматургичните творби: обхватът на историческото време да се простира в последните години на стария буржоазен строй. Макар и добре завоалирано посредством дадената "свобода в избор на сюжета", стесненото времево пространство някак тенденциозно кръжи и кореспондира с изявите на Тодор Живков. Затова и ангажираните автори - по талант и име - не са случайни: Николай Хайтов, Никола Русев и приближения до него Георги Марков. "Впоследствие двамата ми колеги заявиха - ще отбележи в "Задочните си репортажи" той, - че не могат да смогнат със сроковете и се отказаха." Марков приема доверието и риска, което се вижда от спомена на театроведката Ана Иванова, тогава работеща в отдел "Репертоар и драматургия" на културното ведомство: "На Георги Марков бе възложено да създаде пиеса за периода 1940-1945 г."
Лично Живков се ангажира

с драматургичния сюжет. Още в началото на ноември 1968 г. той поканва в бившия дворец "Царска Бистрица" неколцина отбрани творци, между които и Марков. Макар и височайши фаворит, Джери, както го наричат приятелите му, се държи нормално по време на подхванатите разговори за литература, изкуство и политика. Не натрапва близостта си с Първия, нито видимо сервилничи спрямо особата му. Дори редките "тет а тет" разговори помежду им изглеждат чисто конфиденциални. Тъкмо на един от тях писателят получава и "суперпоръчката".
"На Марков беше възложена задача лично от Тодор Живков да напише пиеса" - четем в спомена на тогавашния първи зам.-началник на Шесто управление полк. Костадин Кюлюмов. Съсценаристът му от филмовия сериал "На всеки километър" споделя и друго: "Идва един ден при мен Георги, възроден, и ми съобщава: "Тодор Живков ми възложи да напиша пиеса, която ще се казва "Комунисти". От спомена на "шестака" не става ясно дали поръчителят е и кръстник на бъдещата творба, но му е обещал достъп до важни материали от бившия полицейски архив. Дори му препоръчал засекретените дела на Антон Иванов, Никола Вапцаров, Адалберт Антонов, Лиляна Димитрова и Йорданка Чанкова. Това го потвърждава и самият писател, в чиято молба за разрешение до Комитета за държавна сигурност (30.ХI.1968 г.) са посочени имената и на други лица, или общо 25 антифашисти.

Танц върху ръба на... позволеното

Когато се захваща с пиесата "Комунисти", в литературната лавица писателят има няколко силни книги, а романът му "Мъже" е отличен с Димитровска награда (1964). И не е сгафил в нито една от тях. "Мисълта на Джери - ще напише в романа си от спомени Любомир Левчев - танцуваше на ръба на позволеното, но никога не падаше в пропастта", т.е. произведенията му са възприемани като "политически правоверни". Живковата суперпоръчка го задължава още повече.
 В продължение на близо шест месеца писателят прелиства полицейски разпити, съдебни преписки, засекретени в труднодостъпните сейфове. "Почти всеки ден - ще отбележи Марков - аз отивах в сградата на МВР, един служещ ме отвеждаше в малка стаичка в приземието, където ми се донасяха архивите." Той се стъписва не от гледаните едва ли не с лупа негови записки от досиетата, а от прочетеното, в което забелязва "огромната разлика между това, което се съдържа в тези документи, и картината, представяна в официалната мемоарна литература".
Писателят е силно впечатлен от драмата на тези хора, изправени пред смъртта, от трагичното раздвоение между повелите на живота и тези на БКП, от острия конфликт между житейския реализъм и партийния фанатизъм. И най-вече, че тази ужасна конкретност е заменена с подсладени "кралимарковски" легенди. "Целият този документален материал - ще отбележи Марков - пред мен разкри трагичните образи на обречените герои на тази сурова българска драма."

Личният прочит на писателя

С нескривана симпатия драматургът се отнася към жертвалите живота си за своя идеал. "С моите собствени ръце аз прелиствах страници, пропити с физическа болка, показания, от които лъхаше предчувствие за близка смърт, протоколи, от които се извисяваха неумолимите гласове на следователи и прокурори." И онези "невероятни последни писма и бележки, писани преди екзекуцията". И най-вече предсмъртните им думи, които стоварват върху разследващия писател "подчертавам: своята човешка трагичност".
Пиесата "Комунисти" е художествено-документален отзвук от поведението на обречените антифашисти, поставени в непоносимата атмосфера на разпити и мъчения. Зад всеки образ стои реална личност (зад този на Полицай - Никола Гешев, зад Първи комунист - Адалберт Антонов-Малчика, зад Четвърти комунист - ученикът Никола Марков-Колката, и пр.).
Прецизната документалност в текста (под линия са посочени фонд, опис, лист) спомага ръкописът на пиесата да премине през сградата на "6 септември" 29. И не съвсем. Защото в писмо до автора първият цензор ген. Ангел Солаков констатира несъответствия в персонажа й. "На него (полицая - б.а.) Вие сте отделили твърде широко място в пиесата. Като характер и образ той е изграден убедително. Съпоставен с комунистите, има опасност да доминира над тях."
 Постановката на пиесата е възложена на режисьора Асен Шопов, която влиза в плана на театър "Сълза и смях", сезон 1969-а. Той и сценографът арх. Ангел Ахрянов се отказват от сцени на физическо измъчване. Рамкирано в стоманена конструкция, цялото действие се развива в кабинета на Гешев, състоящ се от един стол и бюро, а зад тях се натрапва само един изход - на железобетонен тунел, олицетворяващ мястото за разстрели.

Да няма... външни ефекти

Щом силовият министър има бележки по текста, а режисьор е бунтарят Шопов и Първият става неспокоен. Своевременно извиква ангажираните в спектакъла и дава режисьорски указания (нали някога и Живков е поставял пиеси на читалищни сцени). А именно: "Да не се търсят външни ефекти за показване на героично поведение на комунистите." И посочва себе си за пример. "От личен опит знаел - ще си спомни думите му Шопов, - че героизъм по време на разпит почти не е възможно да съществува" - толкова нечовешки били мъките. "Спомена как за малко щял да проговори, ако палачът му не се бил изпуснал, че това ще бъде последният му бой."
Щом Първият е нащрек, престараването надолу по веригата става неизбежно и задължително. По време на репетиции уж всичко е нормално, ама не съвсем. Цензурните съгледвачи се вторачват в сценичните детайли, разнищват всяка реплика на героите. Всемогъщият Гешев (в кожата му се въплъщава актьорът Иван Кондов) не кара помощниците си да забиват пирони под ноктите на жертвите, а втълпява у тях съмнения. Сценографът Ахрянов дълго ще помни един от цинизмите му: "Като ги питам твоите другарчета тука, за какво се жертват, казват, за народа, за свободата. Нещастници! Народ няма и не е имало!"
И още: "Щял да дойде комунизмът! Хората щели да бъдат равни и щастливи. Тука е твоята най-страшна заблуда... Вашето общество ще бъде точно като нашето и тогава ще те пита човек: защо жертва живота си? Но тебе ще те няма, а картинката ще бъде същата. Ще станат нашите, за да седнат вашите. Нищо повече. Мислиш си, че няма да имате такива като мене? О-хо, и още как!"
 Към тази атмосфера ни връща и актьорът Вълчо Камарашев, изпълняващ ролята на един от обречените комунисти. И досега той помни знаковата реплика на суперполицая: "Няма идея нито на земята, нито на небето, която заслужава и един човешки живот!"

Цензорите срещу суперполицая

Вцепенени от философията на суперполицая, цензорите настояват да се премахнат тези реплики. В показанията на призованата в съда по обвинителната преписка срещу автора (Nr 7182/72 по описа на Софийска градска прокуратура) Ана Иванова четем: "По време на генералните репетиции стана ясно, че доминираща роля при разпитите и оттук фактически силната личност е Гешев, че моралната победа в края на краищата търпи неговата човеконенавистна философия. Това наложи да бъдат поискани необходимите поправки от автора, за да се възстанови нарушеното идейно равновесие в творбата."
И самият Марков споменава пред приятели за такова искане. Но съобразява ли се с него? Премахва ли въпросната притча, която се среща в словата на Христос? Не. И по-важното е: защо? Макар и радетел на истината, той е безсилен пред изпречилата му се цензурна броня. Танцуващият "по ръба на позволеното" творец е уморен от "словесните си пируети". Пък и в СБП се съмняват в неговата съпричастност към социализма. За създателя на филма по романа му "Мъже" Васил Мирчев той е нестандартен творец и особен "в политическите схващания". Това се вижда и от незавършения му роман "Покривът".
С високо самочувствие на творец ("Бях един от първите писатели в страната си") след погрома на Пражката пролет Марков с неколцина събратя по перо започва да се задушава в родната си среда и замисля временно излизане на Запад, където да се реализира на свобода. Пък и спектакълът по пиесата му "Комунисти" (както и този по пиесата "Аз бях той") е свален преди да стигне до премиера. Неговите опоненти не са един и двама, тях ги подминава, но осъжда техните вдъхновители: "Пиесата беше спряна и забранена от ония, които я поръчаха."
А иначе всичко си върви постарому - Живков продължава да се изживява като литературен и художествен наставник. Само дето юбилейните празненства минават без поръчковата пиеса, а напусналият страната писател остава без нейно копие.