Турция e във вихъра на геополитиката

Повече от десетилетие турският президент Ердоган доказва, че има талант да тъче на много станове. Да използва умело външната политика на страната, базирана изключително на принципа за отстояване на националните интереси, за да жъне вътрешнополитически дивиденти. Като доказал се регионален играч с незаобиколима роля, Анкара не пропуска да е активна страна и в Близкия изток, на този етап най-вече в Сирия, и на Балканите, и в Източно Средиземноморие, включително Кипър, и да държи под око Кавказкия регион, без да забравя Черноморието. А събитията в тези региони напоследък изискват повече от внимание, защото геополитическите сили точно там "кръстосват саби", за да осигурят свое влияние, интереси и доказване на водещи позиции. 

В турската столица бе американска делегация, водена от Джейм Джефри, специален представител за Сирия. След разговори с работна група под ръководството на зам.-министъра на външните работи Седат Юнал той заявява, че е 

"дошло време да се изтегли щепселът от Астана" 

и е информирал за "пътната карта на САЩ по въпроса". Джейм Джефри представи в Анкара план от 6 условия за "разформироване на централното управление в Дамаск" в следвоенна Сирия. Основната задача е "да се противопостави Анкара на Москва и Техеран", за да "се отслаби Астана". Един вид Турция е първата крачка, за да "спечели Вашингтон  предимство на масата, след като загубиха Сирия на терен", казват редица турски наблюдатели. Целта е Турция да се привлече към т.нар "малка група" (САЩ, Египет, Саудитска Арабия, Йордания, Великобритания, Франция, Германия), която  заседава самостоятелно за Сирия - например за формирането на комисия по изготвяне на нова конституция на страната. Но не кани представители на Сирия на тези срещи. Впрочем до този момент и Турция не е била канена.  

През септември на заседание на "малката група" Джефри е представил доклад, в който подчертава необходимостта в процеса за нова конституция да вземат участие представители на Североизточна Сирия - ПКК-PYD (Отряди за народна самоотбрана). А точно тях Турция възприема като заплаха за сигурността си, защото ги смята са свързани с действащата срещу нея Кюрдска работническа партия (ПКК). 

Пратеникът на САЩ е посочил 6-те условия, 

които трябва да фигурират в сирийската конституция. А те включват по-широки правомощия на президента и гарантират независимостта на другите регионални правителствени органи, засилени правомощия на премиера, които да са ясно разграничени от тези на президента, независимост на следствието, гражданско наблюдение върху реформирани органи за сигурност, ясни правомощия за управление чрез разпределяне отговорността в регионален мащаб, право да бъдат избирани, включително за президент, дейци зад граница или сменили местожителството си. Изобщо прозрачни цели със запазване възможности за влияние. Може би затова Ердоган при последната си среща с Меркел е заявил, че "нашата група е по-малка, но с ясни послания". 

Но дали това означава, че ще остане верен на процеса Астана? Има ли неоспоримо доверие между Турция и Русия? Факт е, че Москва запази ледено мълчание, когато Анкара предложи да посредничи между Украйна и Русия по повод ситуацията с Керченския проток и дипломатично обръщаше внимание, че Турция не особено активно изпълняваше условията за омиротворяване на провинция Идлиб и разоръжаване на радикалните групировки там. Известни са и различията относно политическата съдба на президента Башар Асад, както и подкрепата на Анкара за татарите от Крим, които отстояват различни позиции относно присъединяването към Русия. 

От друга страна, Анкара не би могла да преглътне и грижите на Вашингтон към сирийските кюрди. Обяви започване на нова военна операция на изток от Ефрат.  Застраховката е, че "целите няма да бъдат американските военни", които са разположени в Мембидж. Дали се търси плацдарм с цел бъдещи атаки срещу сирийските кюрди, които сътрудничат на терена с арабски формирования, арменци, асирийци и дори тюрки? Дали се цели разделяне на кюрдските райони и сеене на раздор сред организациите на сирийските кюрди? Дали има риск за процеса Астана с такава операция или напротив тя е в съзвучие с постановките на този процес? Защото в Астана участват и представители на Сирия. Водят се преговори, по-скоро задкулисни, между Дамаск и части от въоръжената опозиция, макар и не с толкова впечатляващ успех. 

На този етап няма информации да е прекратено посредничеството на Русия, Турция и Иран, но има категорични изявления на турския министър но отбраната Хулуси Акар , че "никога няма да позволим създаването на терористичен коридор по нашите граници". 

Очевидно кюрдите отново са на прицел 

Дамаск пък отстоява позиции за запазване на териториалната цялост на Сирия и нейния суверенитет, което няма как да се получи при независима кюрдска част в страната. В същото време Москва има специални отношения с кюрдите и уважава, както се казва, националните им асоциации и не прекъсва връзки с тях. Но едва ли "кюрдската карта" на Кремъл е същата като тази на Белия дом. 

За Анкара е ясно. По тази причина тя следи под лупа и политическите процеси в Ирак, където Иракски Кюрдистан си има не само автономия, но и специални права съгласно иракската конституция. Именно според условия в конституцията президентът на страната трябва да е кюрд. На 2 октомври бе избран Бехрам Салих, подкрепян от хората на стария Джелал Талабани, единият от водещите кюрдски лидери. Бехрам Салих спечели с изявление "да запазим единството на Ирак". По този начин той се противопостави на опитите за разцепление на страната от другия иракски кюрдски лидер Масуд Барзани. Знакови за Анкара са първите думи на новоизбрания президент в Багдад  - "първата ми цел е да нормализирам отношенията с Турция". Анкара е удовлетворена, защото с Техеран положиха немалко усилия да не успее инициираният от Барзани на 29 октомври 2017г референдум за независимост в Иракски Кюрдистан. Някои тогава прозряха и "дългата ръка на Вашингтон", но Москва запази мълчание. Нейните контакти на бизнес ниво в столицата Ербил за инвестиции при добива на петрол не са тайна и запазването на отношения за сътрудничество са важни за Русия. Масуд Барзани подаде оставка след злополучния за него референдум, но при сегашната конюнктура постът му ще бъде даден на неговия племенник Нечирван Барзани, а регионалното управление - на неговия син Месрур Барзани. Той е шеф на разузнаването на Иракски Кюрдистан. В такава ситуация е нормално в Анкара да казват, че "дългосрочната стратегия на Запада даде лекарство на Барзани", въпреки че реалната му власт в Ербил отслабна. Смята се, че подкрепата на САЩ, Великобритания, Франция, Израел, Саудитска Арабия и ОАЕ е вдигнала на крака регионалното управление в Иракски Кюрдистан. Причината е и да се нанесе удар върху влиянието на Техеран в Ирак.  

За Турция главен проблем си остават лагерите на ПКК в този регион, както и създаденият нов лагер на САЩ в Синджар, откъдето започват нападения от кюрди над турска територия. Но Анкара винаги е имала връзки, по-често негласни, с лидерите в Иракски Кюрдистан и вероятно и на този етап ще търси директни контакти с новите управляващи там, за да не се създаде възможност Иракски Кюрдистан да се превръща в база срещу Турция или да попадне под чуждо влияние. Дори и да е само на САЩ.

Както се вижда, Турция не може да стои настрана от процесите и в Ирак, а ролята на САЩ, особено при кюрдите, 

няма как да не тревожи Анкара 

И тук въпросите са като тези в Сирия. Накъде ще наклони везните Ердоган? Или дали ще ги накланя? Както обикновено, той е много предпазлив по отношение на обещания от страна на Вашингтон, но и прегръдките му с Путин не са гаранция, че ще следва сляпо политики на Кремъл. Членството в НАТО и военната база Инджерлик, която Вашингтон използва за удари в Близкия изток, са котви, които държат Анкара в положение на съюзник. Географското й положение пък прави Турция "стратегически ценна", както се изразява бившият посланик на САЩ в Турция Робърт Пиърсън. Затова Белият дом не може да си позволи лукса да остави Ердоган безпроблемно да води своята "многоизмерна външна политика, чрез която да поддържа връзки с всякакви страни". Не подхожда на член на НАТО и не е по вкуса на Вашингтон. Особено, когато купува руски С-400 и не дава признаци, че ще се откаже от сделката за доставки на тези противоракетни системи.