Туризъм в стил "постна пица на парче "

Иван ВЕЛЕВ
        
Преди около две седмици се проведе Общо събрание на Националния борд по туризъм. В  навечерието на събитието изп. директор на НБТ Поли Карастоянова пледира за пореден път "българската държава да има своята роля на собственик и на партньор в процеса" на развитие на туризма у нас. Призивът за подкрепа от държавата - организационна, политическа и не на последно място финансова, явно е намерил отзвук в патриотичната душа на вицепремиера Симеон Дянков. Който обещава за 2011 г. 42 млн. лв. за реклама.
Два дни по-късно г-н Дянков публикува статия, разсейвайки някои прибързани изводи и радости на хора от бранша. Става ясно, че тези средства ще се изразходват целево и предимно за няколко "панелни проекта" по рекламирането и развитието на т.нар. културно-исторически и поклоннически туризъм. С акцент върху "местата, свързани със средновековната българска история". Тъй като "за тракийското културно-историческо наследство много е говорено и направено"(!). Тази  преценка е в пълен синхрон с известната визия на бившия министър без портфейл Божидар Димитров.
Парите на пръв поглед не изглеждат малко, но ще отидат очевидно за реклама, пиар и пряко оборудване - не на последно място охранителна техника - на поклонническите експонати, и по-скромно - за реално привличане на пилигрими към непознатата досега

поклонническа дестинация България

А може би и за подобряване на пътищата към съответните туристически обекти като част от тяхната инфраструктура. Какво ще остане обаче за фактически най-доходоносния - за морския туризъм, който отдавна страда от недоимък на имидж и крета на опашката в рекламното шествие на предлагането към арената на днешното много по-претенциозно потребление? При цялата открояваща се все по-силна и напрегната конкурентна борба в този сегмент на международния туристическия пазар в лицето на дестинации като Италия и Испания, да не говорим за съседните Гърция и Турция, за източното крайбрежие на Адриатика, съчетаващи почивката на море с уникални културно-исторически перли като Делфи и Ефес, или Дубровник. Можещият, но наранен от недъзи на инфраструктура и обслужване морски туризъм на България, засегнат значително от всеобщата криза, е пренебрегнат чрез пропорционално и прагматично неадекватна финансова загриженост към новороденото.
В ЕС се планира и вече се работи активно по общ вътрешноевропейски туристически пазар в смисъла на висока ефективност и устойчивост, в който българските пилигрими ще кретат отново на опашката. По простата причина, че и при неимоверно високи инвестиции няма начин да се вместят, а още по-малко да се изместят такива мощни, добре известни и популярни, с отлична инфраструктура и традиции, масови дестинации като тези на Сантяго де Компостела в Испания, Рим, Метеорите в Гърция и др., в сравнение с които туристическото предлагане за поклонение пред българските мощи на Св. Йоан Кръстител изглежда като сираче.
Да не се разбираме криво: поклонническият, като вид религиозен, туризъм също може и трябва да се развива. Но не за сметка на този, който носи голямата маса приходи - и за туризма като индустрия, и за бюджета на държавата. И то в ситуацията на международна криза, която не само ограничава, но и пренасочва туристическите потоци към вътрешни дестинации. Към което в България от години се прибавя също определено недолюбване от страна на управляващи и тяхно обкръжение, очевидно не на последно място на лобистка основа. Т.е. става дума за акценти и приоритети. Защото салдото в края на годината ще бъде отрицателно за българските пилигрими. Дори и да се поставят касички за дарения и пожертвования в името на Светеца. Но пък тези логично би следвало да отиват в касата на Светия Синод.
    Очевидно туризмът е бланкирана зона за г-н Дянков, terra incognita. Това личи и от категоричното му становище, че

"подготовката на дългосрочна стратегия... вече е излишна"

Тъй като имало "разработени няколко такива програми". Въпреки че нито една от тях не е обсъдена докрай и приета. Въпросът вече бил "как да развиваме типовете туризъм", като "това да бъде свързано с развитието на инфраструктурата".
    Не се посочва коя инфраструктура се има предвид - обща, транспортна и т.н., или конкретно туристическата, която в туристическите райони надхвърля рамките на общата, като поставя същевременно допълнителни значително по-високи и по-сериозни изисквания към общата. Не е ясно и как ще протича развитието, включително също на инфраструктурите, без стратегия. Което е повече от озадачаващо като визия на човек с претенции за експерт по мениджмънт, включително на малкия и средния бизнес. Един поглед върху повечето публично изказани позиции на вицепремиера в тази сфера сочи драстични разминавания не само с туристическия маркетинг, но и с основни положения на общия маркетинг, с туристическата политика въобще. (Но и това пак е друг въпрос. Вж. практиката му в Грузия, основните резултати от която станаха добре известни).
Вместо стратегия Дянков предлага да се работи "за реализацията на няколко пилотни проекта". (Т.е. пробно и на парче). С което щяло "да се покаже ролята на държавата в развитието на сектора"(!). Чрез тях държавата щяла да развива туризма съвместно с бизнеса. От начина, по който Дянков поставя това на внимание, възниква неизбежно впечатлението за засилено присъствие на държавата в българския туризъм.
Пилотните проекти са по същество сондажи. Понякога по-лошо - равностойни на пробация. Вложените в тях пари по принцип не отговарят на получения ефект и това е логично поради експерименталния им характер. Особено, ако проектите не са били осмислени предварително - и  теоретично, и на основа на натрупан, обобщен и прецизиран опит. С една дума, ако това осмисляне не е достигнало определена степен за стратегическа платформа. Те имат по принцип за цел да проверят и да попълнят в една стратегия това, което е под съмнение, което липсва, или с което не е обезпечена достатъчно.
Политика може да се прави

от днес за утре и на парче

но и продуктът от нея остава такъв - от днес за утре и фрагментарен. Интересно как пилотните проекти, които по същество са пробни, своего рода микро социално-икономически експерименти, ще могат в съвкупността си от "няколко" за всичките "няколко" вида туризъм, т.е. при липса на представителност, да заместят една стратегия, при това национална, изградена върху солиден масив от оценен положителен и негативен опит - в конкретния бранш и в самото общество. Което се нуждае, поражда, потребява и в крайна сметка развива този бизнес и създава условия за него - обща и профилирана инфраструктура, както и политическа, икономическа и социална перспектива за бранша. Как те ще могат да заместят в практиката професионалните рамкови разбирания с техните неизбежни плуралистични визии и опции за една гъвкава политика, отчитаща конюнктурните влияния (от политически и икономически, до културни и климатични) и същевременно последователно целенасочена и устойчива като стратегия. Да отчитат променливата като капризен тийнейджър нагласа на туристическите потоци в потребителското поведение, в акцентите на туристическото производство, разделението на труда, разпределението и координирането на туристическия продукт. И по-специално на пазара в действие, особено по време на активния сезон, още повече по време на всеобща криза. Как, ако не на основа и в рамките на една национална стратегия, приета, съгласувана и координираща действията на отделните икономически субекти в бранша. Която, от една страна, осигурява отчитане на фирмените интереси, а от друга - следва обявените обществени и общонационални цели при съблюдаването на приета и задължителна за всички професионална етика.
За такива и подобни неща би следвало да се грижи държавата, а не за това да прави сдружения, командитни и (включително политизирани) акционерни дружества с частния бизнес, за някаква специфична симбиоза между държавно централизиран и свободен пазар. Нещо, което, доколкото ми е известно, е в пълен разрез с неолибералните  постановки на идейните ментори на г-н Дянков от МВФ и СБ за пазара и икономиката въобще. Но това е друг въпрос и негов личен проблем.
Иначе са известни такива "прагматични" форми, които носят полза и за двете страни. За някои специалисти те напомнят пруския канцеларизъм като вариант на френския меркантилизъм, чиято основна цел и задача е да пълнят хазната на правителя. С какъвто, станал вече прословут стремеж, е известен и г-н Дянков -

да се "издоят пари" за хазната

от всекиго и навсякъде, където това е възможно.
Днес такива "прагматични" форми могат лесно да се разпознаят често и особено лесно в сферата на т.нар. трети сектор, където направо се вихрят различни неправителствени организации, наричани заради подизпълнителската им роля по отношение на правителствената политика също "бонгос" или "прогос". Ползата за държавата е, че може да контролира политическото поведение на НПО, а чрез нея - и това в сектора. Както и в определен смисъл и степен да въздейства върху политиката и развитието в съответния бранш въобще. Изгодата за НПО е предимно финансова и политическа, радва се на парични средства за проектите си, на политически имидж и внимание сред аудиторията, с която работи: може да контактува с правителството "по-успешно", да "отвоюва" средства за проектите си, "приоритетно да отстоява" в определени рамки запазване на работни места и/или да съдейства евентуално за създаване на нови. Представители на крупния бизнес в ръководството й разчитат на допълнителни поръчки от държавата (съвместната работа води до получаването на информации, решаващо важни за спечелването на конкурси и поръчки); нейни редови кадри могат да разчитат на евентуална кариера в държавните структури и т.н. Т.е. такава НПО се радва на ефективност, която по същество е квази ефективност. Тъй като измества насоките на очакваните от нея от гражданското общество дейности и ефекти от тях в друг коловоз - този на правителствената политика. Превръща се в добре платен разсилен на управляващите. Същевременно правителствената страна пък може да си осигури синекурни постове.
С това "обръчът на партньорство" се затваря. Непосветените и нежеланите остават отвън. Една форма, която предлага особено добри възможности в сферата на туризма, която се прилагаше още от 1990  година и продължава да се прилага и днес в различни варианти. При относително публично, макар и формално, спазване на прозрачност и на законност. Фактически форма на легализирана корупция и клиентелизъм.