Цял живот съм работил, а пенсията не ми стига да вържа двата края

МИРОСЛАВ МИНДОВ е роден на 7 юли 1924 г. в Ямбол. Завършва актьорско майсторство в Държавната театрална школа в класа на Кръстьо Мирски. Специализира актьорско майсторство и режисура в Кралския Шекспиров театър в Лондон през 1969 г. Постъпва като стажант артист в Народния театър през 1947 г. и 19 г. по-късно става негов директор. Работил е като директор и на Държавния сатиричен театър, и на Благоевградския драматичен театър. Бил е председател на Съюза на артистите в България от 1965 до 1968 г. Председател е на Съвета за култура - София, от 1973 до 1975 г. Дългогодишен артист е в Радиотеатър - София. След пенсионирането си през 1989 г. основава и ръководи детския музикален "Пиколо театър" към Центъра за работа с деца в община Студентска.  

Цитати:
"Най-голямата ми болка е чистотата и отношението към българския език"
"Трябва да се връщаме повече към Ботев и Левски"

- Какво е мнението ви за днешната обществено-политическа ситуация у нас?
- Много свирепа, толкова години преживях, толкова етапи в развитието на българската държава - от монархия, социализъм и преходен период, намирам, че това действително е най-свирепият въздух в държавата, която унищожава България във всички посоки и най-вече в областта на културата и отношението на народа към най-святите неща в нашата история.
- Протестите, които заляха столицата и страната, правилен навременен ход ли бяха или закъсняха?
- Според мен много закъсняха, тъй като този народ още от времето на Ботев и Левски твърде търпи жестокости и пренебрежения. Според мен трябва да се връщаме повече към Ботев и Левски и към онова, което е свързано най-вече със съдбата на народа. Днес всеки ред от Ботев, Вазов и Яворов и някои наши съвременни писатели звучи много трагично. Поезията на нашите големи поети има трагични тонове.
- Като бивш директор на Народния и Сатиричния театър как гледате на театралната реформа, която затвори и преобразува доста сценични пространства и културни институти в държавата?
- В този момент си спомням неща, свързани с българския театър в началото на миналия век, когато през 1908 г. Пенчо Славейков поема Народния театър. Той е бил директор само за една година, но това е един от най-интересните периоди в историята на българския театър. Министър Мушанов му дава твърде много свободи. Славейков не само създава ред и дисциплина, но има отношение и към постановките на театъра. Първият спектакъл, който поставя, е "Вуйчо Ваньо" на Чехов, той включва в репертоара пиеси от световната драматургия, с което променя отношението на публиката към театъра. Изключителен директор. Без да съм се учил от него, много от нещата, които направих също за 1 г. като директор на Народния, се оценяват високо. Създадох организация и абсолютен ред. Поканих съветския режисьор Борис Захава, който постави "Егор Буличов и другите" от М. Горки, със Стефан Гецов. Този спектакъл стана едно от големите събития в периода на 50-годишнината на социалистическия театър. Театърът започна да привлича публика. 
- Какви са наблюденията ви днес?
- Театърът е в голяма криза, тъй като това е училище, университет, а в момента той развращава зрителя. Той не учи, не възпитава. Младите режисьори си позволяват да поставят най-големите световни драматурзи както им хрумне. Зачеркват Шекспир, измислят го, правят си каквото щат, с тенденция да създават шоу в театъра. Зрелищно шоу, което не е необходимо за младите хора. Това не изгражда у човека отношение към големите истини в литературата и драматургията.  
- Имали сте дългогодишна практика в народни читалища, които са развивали богата културна дейност, в наши дни обаче те замират и далеч не се използват по предназначение. Как може да се промени това?
- Вярно е. Аз израснах в читалище "Съгласие" в моя роден град и никога няма да забравя дните, прекарани в него. Мисля, че там израснаха много поети, художници и режисьори от Ямбол. Играх във всички пиеси, защото имахме чудесен детски театър, оттогава ми е голямата любов към него. През целия си живот съм работил в много читалища в столицата и в страната и обичам читалищната дейност. Сега повечето културни средища са в запустение и голяма част от тях са затворени, унищожени, ограбени, превърнати в магазини, в барове, дискотеки.
- Как може да се възроди тяхната учебно-просветителска функция и да бъдат полезни?     
- В момента в някои читалища в страната се възражда онова, което беше във времето на социализма. Има пламенни хора, които поставят спектакли, създават хорове... Имам чувството, че, особено в по-големите градове, нещата се получават, когато има кой да запали хората, да ги вдъхнови. Някои читалища вече стават привлекателен център за култура.
- Казвате, че се притеснявате за отношението и чистотата на българския език, който загива от много чуждици...
- Това е най-голямата ми болка, още от малък имах отношение към езика, към рецитацията, благодарение на моите учители. Ямбол е град, в който езикът крие в себе си диалект, т.нар. ямболски диалект. Когато дойдох в София като студент в Държавната театрална школа, имах щастието да работя с един от най-прецизните преподаватели в областта на говора - Роберт Роснер, който бе педагог на сценичната реч. Благодарение на него аз и моите колеги Апостол Карамитев, Кирил Янев, Белка Белева и още десетки млади артисти страшно много спечелихме, защото той не само изработи чистота в изговора на езика, но му придаде и звучност, която е крайно необходима за всяка сцена. Навремето говорът ми се чуваше чак до втория балкон при шепот в Народния театър. Това изгради в мен невероятна прецизност към българския. Аз се дразня от всички диалекти, които слушам в метрото, трамвая, по телевизиите и радиата. Още първата година, когато завърших, Роснер ме покани в радио "София", което повече от двайсет години беше моята най-голяма школа. Там станах много популярен, моят глас звучеше в цяла България. Рецитирах и прочетох най-красивите текстове и стихове от българската проза и поезия. Сега страдам, защото днешните артисти се отнасят непрецизно към словото. Българският език е много красив, когато звучи истински. Имах щастието да бъда на специализация в Лондон, където видях отношението на английските артисти към собствения им език, те работеха денонощно и затова там всичко звучи прекрасно.
- Как живеете днес, стига ли ви пенсията?              
- През целия си живот съм работил, още 12-годишен станах глава на семейството, защото загубих баща си много рано. Това ме научи на труд и дисциплина. Имам 43 години само в Народния театър, където работих с най-големите артисти, бях и директор на различни театри, и режисьор. До 85-ата ми годишнина съм се трудил в областта на театъра, в читалищата с деца... Обичта ми към тях е толкова голяма, че през 1989 г., когато се пенсионирах, създадох детския музикален "Пиколо театър", 15 години работих в читалище "Възраждане" - през ръцете ми са минали около 800 деца. Направих оригинални постановки, свои драматизации по най-обичаните световни детски произведения, сред които "Малкият принц" на Екзюпери, "Малката кибритопродавачка" на Андерсен, "Тайнствената планета" - също по мотиви на Андерсен, "Луди млади" на Ц. Церковски, "Циркът на доктор Дулитъл" на Хю Лофтинг, "Бяла приказка" по Валери Петров. Въпреки това съм беден актьор. Пенсията не ми стига да вържа двата края, не дай, боже, да се разболея...