Цинизмът със завода за боклук

Хубава работа, ама общинска. Общината е Столичната и няма смислен аргумент, който да я извини за гафовете й. Нито страда от липсата на административен капацитет, нито от недостиг на външни експерти, нито е в конфликт с държавната власт. Въпреки това преди седмици общинските чиновници и столичният кмет създадоха иновативна бизнес практика, нагледен пример за хаос, безхаберие, за мислене "на парче" или за някакви други сметки, известни само на тях.
В средата на септември най-сетне и София, след Варна и Пловдив, се превърна в горд собственик на завод за боклук. Историята около него е една от сагите на съвременна България, понеже в някаква степен цялата страна по принуда стана съпричастна, а и

потърпевша от безумствата

и решенията, които съпровождаха изграждането му. Неписаното начало, както си го спомням, е назад във времето, в края на миналия век, в кметския мандат на Александър Янчулев (1991-1995 г.). Тогава група ентусиасти, рекламиращи се като представители на швейцарския офис на известна компания, създадена в Лихтенщайн и произвеждаща котли, лобираха за изграждането на завод за изгаряне на отпадъци в София. В краен случай - в Пловдив. Офисът им беше на тиха уличка в скъп столичен квартал, достъпът до който ставаше само и единствено с предварителна уговорка. Дали защото капацитетът на сметището в Суходол беше още далеч от изчерпване, дали защото много и всякакви интереси теглиха общинарите в различни посоки, или пък успехът на българите на световното през 1994 г. накара чиновниците да се помислят и те за шампиони и еуфорично отлагаха разговорите по темата, идеята остана да виси във въздуха.
В следващите почти десет години столицата се управляваше от Стефан Софиянски. През 1997 г. беше отворена последната клетка на сметището в Суходол, а 2001 г. бяха първите протести на жителите срещу него. От тогава са и първите обещания за затварянето му през 2004 г. и прехвърлянето на отговорността между Столичната община и Министерството на околната среда и водите (МОСВ) за

загубата на 110 млн. евро

от предприсъединителната програма ИСПА, предвидени за строителство на ново сметище. В началото на 2005 г. протестите са възобновени, а трикът с обещанията вече не сработва. Общинарите вземат решение за балиране, а кметът Софиянски се "спасява" в парламента. Заместникът му Минко Герджиков пак залага на номера с обещанията, докато лятото на 2005 г. София не осъмва зарината в боклук.
След него кмет става Бойко Борисов, който щедро обещава на софиянци не един, а два завода за боклук до края на мандата (т.е. до 2009 г.). Вместо завод обаче се захваща да разкара балите далеч от столицата из цялата страна, с уговорката за плащане срещу депониране, която се осъществява само частично. Общините, които приемат столичния боклук, са Карлово, Пловдив, Габрово, Силистра, Севлиево, Цалапица, Кремиковци, Перник, Чукурово. Тези митарства по пътищата на страната струват между 100 и 150 млн.лв. на столичани. Междувременно сметището в Суходол отново е отворено и приема ли, приема камиони.
През април 2009 г. все пак е направена първата копка на завода, съпроводена с обещанието на Борисов той да заработи след 1-1,5 години, макар неофициално да се знае, че за строителството ще са необходими поне три. Както се оказва впоследствие, три години не са достатъчни, а цели пет, през които заводът за боклук израства до "интегрирана система за преработка на отпадъците". Заедно с това

расте и цената

му. Започнала от "скромните" 90 млн. евро (2009 г.), без много шум и обяснения тя достига 190 млн. евро (2010 г.). По проект интегрираната система за преработка на отпадъците включва три части: завод за механо-биологично третиране на боклука в местността Садината (с. Яна), депо и инсталация за компостиране край Хан Богров. Проблемната част е заводът, който трябва да произвежда твърдо гориво от отпадъци, така нареченото RDF-гориво (RDF - Refuse Derived Fuel) или RDF-брикети. По проект, за който общината плаща 5 млн.лв., то трябва да се продава на циментовия завод в Девня. В Брюксел не харесват тази част заради нейната неефективност и високите транспорти разходи, което налага преработването й. Борисов тогава обяснява следното: "Понеже това е най-скъпият завод, те казват: не може да си направите най-скъпия завод в Европа, защото сте най-бедни". В действителност не бедността е причината, а съмненията, че проектът защитава корпоративен интерес.
За да не пропадне проектът, Европейската комисия го разделя на две части - инсталацията за компостиране и депото в едната, а в другата заводът. Втората така трябва да бъде преработена, че брикетите да се изгарят в "Топлофикация София", която също е общинска собственост. С това се постига намаляване на транспортните разходи,

поевтиняване на топлинната енергия

заради спестеното количество газ и диверсификация на горивото, т.е. избягване на зависимостта от един доставчик и един източник. По предварителни експертни оценки ползването на RDF-брикети ще спести между 65 и 70 млн.м3 природен газ (около 11%) на дружеството, а 30% от абонатите му ще ползват енергия, произведена от отпадъци.
Докато вниманието на бюрократите от Столичната община е заето със завода и тържествата около откриването му, никой не мисли какво се случва с продукцията от 180 000 тона RDF-брикети годишно. Напразно. Защото "Топлофикация София" няма нужните съоръжения, в които да оползотворява горивото от отпадъци. Няма и комплексно разрешително от МОСВ за подобна дейност. И друго, оказва се, няма. В България RDF-горивото не е стандартизирано. Все неща, за които

нито кметът Йорданка Фандъкова, нито премиерът Бойко Борисов говорят

За сметка на това вече са похарчени 1,5 млн. евро от Международния фонд "Козлодуй" за избор на консултант и изготвяне на идеен проект на инсталацията.
Според думите на проф. Борис Стефанов, казани от ефира на ТВ "Европа" преди седмица, в момента се правят работните проекти, което значи, че обществените поръчки за доставката на съоръжения и строителство ще бъдат обявени най-рано след половин година. Ако няма обжалване, още поне 2-3 години технологично време са необходими за изграждане и въвеждане в експлоатация, т.е. до 2019/2020 г. "Топлофикация София" няма да има възможност да оползотворява продукцията на завода за боклук. Финансово това забавяне изглежда по следния начин. 32 млн. лв. годишно похарчени за природен газ, или между 128 и 160 млн. лв. за целия период, плюс стойността на RDF-инсталацията, която е 264 млн. лв., за които тепърва ще се кандидатства пред Брюксел чрез ОП "Околна среда". Към тези милиони трябва да се добавят и сумите, които биха били получени за производството на 19 МВт електроенергия, генерирана по комбиниран способ от RDF-брикетите, както е заложено в идейния проект.
Защо още от 2011 г. по двете инсталации - за завода за боклук и за оползотворяване на продукцията му, в топлофикационното дружество не е работено паралелно? Оправданието, че парите за програмен период 2007-2013 били изчерпани, е несъстоятелно и по-скоро прикрива

липсата на координираност

и визия за комплексно решаване на проблемите с отпадъците и гарантиране на сигурност и устойчивост в доставките на енергия на столичани. Сагата обаче не свършва тук.
Гениалността на общинските чиновници стигна дотам да построят завод, който бълва продукция, но да нямат пазар за нея, нито къде да я складират, докато построят съоръжения за оползотворяването й. Ето защо през юли тази година на страницата на общината се появи обява за обществена поръчка за оползотворяване на RDF-отпадъци. Прогнозната стойност е 25,2 млн. лв., обемът - 180 000 тона годишно, колкото е капацитетът на завода, а изричното условие - участниците да имат валидно комплексно разрешително за оползотворяване на такова гориво. Три циментови завода участват с оферти: "Девня цимент", "Златна Панега цимент" и "Холсим България", като единият от тях дава 640 пъти по-ниска цена от останалите (32 лв. за тон към 0,05 лв. за тон). През септември поръчката е спряна. В момента има обявена друга, но вече с различна индикативна цена от 9,3 млн. лв. Тези милиони за 5 години ще станат близо 50 и ще се добавят към сметката за платените количества газ, неполучените приходи от производство на ток и цената на инсталацията за изгаряне на горивото в топлофикационното дружество, която доближава половин милиард.
Прави впечатление, че новият търг е с

цена близо три пъти по-ниска

от указаната в първия. Защо? Дали защото в общината не могат да смятат, или има нещо друго? Каквото и да е то, само фактът, че се произвежда нещо, което се определя като екологично, "зелено", щадящо околната среда, но вместо да се оползотворява, за да се постигне максимален ефект, се плаща на друг, който де факто ще отървава общината от продукта й, е безумен. Защото точно това се случва на практика. Столичната община ще плаща на циментовите заводи да горят RDF-брикетите, които заводът й произвежда. Приказката скъп на триците, евтин на брашното сякаш е измислена точно за нашите общинари. Близо половин милиард допълнителни разходи, пет години "подаръци" за частници, произвеждащи цимент, това са "бонусите" на най-добрия след онзи в Берн, по думите на Борисов, завод за боклук. Тази гениална гавра на гърба на столичани съперничи с други, станали емблема на управлението на ГЕРБ, като "Цариградско море", пропадащият бул. "Черни връх" и стотиците ремонти на ремонтите.