Трите грешки зад краха на СИРИЗА

Дейвид Адлер,
"Гардиан"

През януари 2015 г. Алексис Ципрас се изкачи до властта като лидер на радикалната левица. Той се закле да се бори срещу гръцката олигархия и да се опълчи на технокрацията на Европейския съюз.

"Гърция оставя зад себе си катастрофалните икономически мерки, оставя зад себе си страха и авторитаризма, оставя зад себе си петте години унижения и мъчения", обяви той пред поддръжници в деня на изборите през 2015 г.

Но това беше тогава. През следващите пет години Ципрас отчаяно се опитваше да се сближи с институциите, с които изначално обещаваше да се бори. Той предпазваше старите олигарси и помогна да се създадат нови. Осъществи толкова строги икономически мерки, че дори и германският финансов министър Волфганг Шойбле го обвини в

"натоварване на най-слабите"

Също така умилостивяваше международните инвеститори с обещания за ниски такси и златни визи.

"Реформите са като велосипед", заяви Ципрас пред "Файненшъл таймс". "Ако не ги направиш, падаш."

Често срещано мнение е, че трансформацията на Ципрас бе предначертана. Сред десните наблюдатели тя се представя като естествено следствие от сблъсъка на радикалните политики с реалността - Ципрас просто осъзнава невъзможността СИРИЗА да води една конфронтационна политика.

За левите наблюдатели това е неизбежният резултат от европейската антидемократична структура: Ципрас няма избор, освен да се подчини на диктатурата на тройката кредитори - мечтите на Ципрас са били мъртвородени.

Тази позиция обаче дълбоко подценява правомощията на Ципрас като министър-председател, а също  готовността му да залитне към далечния край на политическия спектър.

Истина е, че обстоятелствата около неговия мандат не бяха лесни. "Тройката" бе решена да използва Гърция за предупреждение. Друг проблем представляваха и ограниченията, наложени от глобалния капитализъм: прекалено строги мерки срещу корабната олигархия и тя просто ще напусне държавата. Така че би могло да му се симпатизира заради много от проблемите, произтичащи от високия пост.

Но не беше предопределено изгонването на семейства в нужда от домовете им. Не беше предопределено продаването на големи парцели земя и море на корпорации като "ЕксонМобил”, занимаващи се с изкопаеми горива. Не бе предначертано също пренаселването, сексуалното насилие и дефицитът на "лекари, лекарства, храна и питейна вода" в гръцките миграционни лагери. И нищо не предполагаше продажбата на оръжия на Мохамед бин Салман, подкрепата с усмивка за Бенямин Нетаняху, както и покупката на изтребители от Доналд Тръмп.

Накратко, Ципрас не просто капитулира пред Тройката или замени радикалните си идеали за суров реализъм. Той активно промени профила на своето правителство като дясна сила на световната сцена. 

За много от левите поддръжници предателството бе прекалено голямо

Множество млади хора, бивши привърженици на СИРИЗА, се пренасочиха към дясноцентристката партия "Нова демокрация" - от 16,5% през 2015 г. делът на млади хора, гласували за "Нова демокрация", се увеличава до повече от 30% - иронично стечение на обстоятелствата, предвид обещанието на СИРИЗА да даде на 17-годишните избирателни права. Партията се представя по-зле сред пенсионерите: според социологическите прочувания 46,4% от пенсионираните гърци са гласували за "Нова демокрация" в сравнение с 25,5% за СИРИЗА.

През май Ципрас предприе последен опит да привлече обратно тези гласове с редица данъчни намаления и бонуси към пенсиите - с други думи, приемайки икономическата програма на "Нова демокрация". Тези мерки обаче само увеличават несъответствието между популистката риторика на СИРИЗА и политическата реалност. И когато дойдоха изборите, гласуването за "Нова демокрация" поне позволи на гласоподавателите да разрешат несъответствието - да се завърнат към реалността, колкото и да е сурова, вместо цирковото тържествуване на Ципрас за несъществуващо икономическо подобрение.

Какви поуки можем да си вземем от краха на СИРИЗА? 

Предлагам три - за политическите маневри, партията и политиката. Първата е да не се правят опити да се угоди на опозицията. Често обяснение за отслабването на левите партии е неспособността им да говорят на хората с десни убеждения. Но чрез СИРИЗА може да се види, че имитирането на десницата не забавя нейното издигане на власт. Напротив, флиртът на Ципрас с милитаризма и неолиберализма

е причината партията му да загуби своята идентичност

Това пък създаде по-устойчива визия за останалите партии. Защо да се примиряваме със задоволяването на десноцентристки желания от страна на СИРИЗА, запитаха се много гласоподаватели, когато може да имаме дясноцентристка партия?

Втората е да не поставяме надеждите на цяло движение върху един човек. Чест рефрен в Гърция е, че "Ципрас е СИРИЗА": той е единственият, който може да обедини различните леви сили. Но подобно на пирамида, обърната наопаки, персонифицирането на платформата на СИРИЗА прави нейните политики много нестабилни, с възможност да се променят в каквато посока реши Ципрас. Само партия, която е в достатъчна степен вплетена в социално движение, може да остане вярна на своите принципи, особено в контекста на Гърция.

Третата поука е да се поддържа пламъкът на бунта. СИРИЗА се издига на власт заради обещанието си да се бори със статуквото. "Надеждата идва", обещаваше лозунгът на партията. Гласоподавателите знаеха, че шансовете за промяна са малки, но се довериха на Ципрас да се бори. Когато СИРИЗА се превръща в носител на несправедливост, духът на бунта умря, а с него си отидоха и поддръжниците на партията.