Триптих

Българи, юнаци!

Не съм особено запален по спорта, макар че високо ценя този вид човешка дейност. Спортът трансформира заложената в човешката природа агресивност в благороден устрем към победи, доставящи радост на много хора. Не всеки спорт привлича вниманието ми, но като повечето българи се вълнувам от срещите на българските футболисти с чуждите отбори. И като повечето българи съм готов да подкрепям "нашите" с повика: "Българи, юнаци!". Неочаквано обаче осъзнах колко несъответен на самия себе си е този повик. Вглеждайки се в "нашите" футболисти, открих смайващия факт, че между тях почти няма българи.
Неотдавна се състоя срещата на "Лудогорец" с  хърватския "Динамо". Хубав мач, който завърши с победа на "Лудогорец". Нямаше как да не се радвам. Но "Лудогорец" участваше в мача с 13  футболисти (заедно със сменените), от които 9 (девет) бяха небългари: Чворович - сърбин, Шоко - бразилец, Моци - румънец, Кайсара - бразилец,   Абало - испанец, Марселиньо - бразилец, Ешпиньо - португалец, Безяк - словенец, сменен от Кишада - бразилец. Как тогава да викам "Българи, юнаци!"

Найда Манчева - цял свят от родолюбие

При всичките симпатии, които имам към "Лудогорец", не бих могъл да кажа, че неговите  победи, както впрочем и победите на редица други отбори, съставени по модела на "Лудогорец", са победи на българите. Футболистите им може да са станали български граждани, но не са станали все пак българи. Остава тъжният извод, че българите както във всичко останало, така и във футбола,  бавно, но сигурно изчезват.
Ще си позволя да отбележа, че в годините на социализма нашият футбол постигаше впечатляващи успехи не с помощта на внесени отвън чужденци (в отборите ни тогава нямаше нито един чужденец). През 1950-те и 1960-те години българският футбол постигна най-големите си успехи. Ние завършихме трети на Олимпийските игри през 1956 г. в Мелбърн, втори на Олимпийските игри през 1968 г. в Мексико и пети на Евро 1968 г. А на Световното първенство по футбол през 1994 г. нашият отбор, съставен изключително от българи, победи   световния първенец Германия с 2:1 и зае   четвърто място в крайното класиране. Изобщо в ония години България бе респектираща спортна сила. На олимпиадите, нека напомня, ние се радвахме на изобилие от медали: в Мюнхен (1972 г.) завоювахме 6 златни, 10 сребърни, 5 бронзови,  в Монреал (1976 г.) - 6 златни, 9 сребърни и 17  бронзови, в Москва (1980 г.) - 8 златни, 16 сребърни и 17 бронзови. Днес ще сме радостни, ако вземем трето или дори четвърто място в някоя от олимпийските спортни дисциплини.
По мое дълбоко убеждение причината за срива в българския спорт се крие в неговото комерсиализиране. Някога нашите футболисти от ЦСКА и "Левски" играеха не за пари (задоволяваха се със заплатите си на младши офицери от БНА и МВР), а за честта и достойнството на своята Родина. И побеждаваха! Побеждаваше техният патриотизъм.
Не се съмнявам, че чужденците в нашите отбори са добри хора. Но не вярвам, че сърцето им ще затрепти, когато чуят първите звуци на "Мила Родино". И в това е всъщност проблемът - в отсъствието на трепет в сърцето!
                                            
Пир по време на глад

Напоследък оживено се обсъждат предприети от някои народни представители пътувания до страни от близкия Запад и далечния Изток. Съобщено бе, че Волен Сидеров и други депутати от "Атака" са пътували до Париж, Брюксел, а преди време и до Куба.
В самото пътуване на народни представители до чужди страни не може да има нищо смущаващо.   Политиката има своите международни измерения, които не могат да бъдат пренебрегнати. Но едно пътуване до чужбина е скъпоструващо мероприятие. Гладният български гражданин иска да знае кой плаща пътните разноски - дали не той самият чрез предоставените на политическите партии държавни субсидии. Не е неправомерно пътните разноски на депутат от дадена политическа партия, заминал  например за конгрес на сродна партия в друга държава, да се посрещнат със средствата,   предоставени от държавата. Тези политически пътувания са, условно казано, вид служебни командировки. Дали обаче В. Сидеров и неговите колеги (че и съпругите на някои от тях) са пътували до посочените страни и по-специално до Куба в изпълнението на важна политическа задача? 
Пътуването си до Куба депутатите от "Атака" обясниха с намерението да проучат природата на   колониализма. Трудно приемливо обяснение, като се има предвид, че едва ли е останал образован човек в света, който да не знае какво представлява колониалната система. Освен това те, ако  наистина се интересуваха от проблемите на колониализма, можеха, вместо да се измъчват с дългото и трудно пътуване до Варадеро, да се обърнат към посланичката на Куба в София, прекрасната Тересита Капоте - тя щеше да им предостави цялата интересуваща ги информация.
Всички тези разсъждения стават обаче излишни, доколкото депутатите заявиха, че пътните разноски до Париж, Брюксел и Куба те са посрещнали със собствени средства. Готов съм да им повярвам. Но в този случай се изправяме пред  сериозен въпрос от морално естество.
Допустимо ли е, питам, днес, когато стотици хиляди, да не кажа милиони, български граждани водят гладно или полугладно съществуване, наши народни представители да прахосват десетки хиляди, макар и собствени, български левове, за да задоволят свои неоправдани от обстоятелствата щения. Това е съвършено недопустимо за хора, които, избрани от народа, претендират да живеят с неговите болки и интереси. Не смятам, че депутатите трябва да живеят бедно, но все пак не и като олигарсите, срещу които, както ни уверяват, те неуморно се борят. При това разходваните от депутатите "собствени" средства са само условно техни собствени. Това са всъщност пари на народа, който той, в името на държавата, е отделил от залъка си. Да се харчат такива пари, за да се задоволяват потребности, които клонят  към лукса, е грях. Това е, ще кажа, пир по време  на глад.
Но пир по време на глад не е по-различно от пир по време на чума.

Най-достоверният глас

Тези дни попаднах на два "материала", които  успяха да задържат моето внимание. Първият бе публикуваното в интернет интервю с проф. Миглена Николчина, ръководител на катедра "Теория на литературата" в СУ. В интервюто проф. Николчина споделя свои впечатления от университетската "семинарна култура" някога - от края на 70-те и началото на 80-те години. Зачетох се в интервюто, защото поисках да разбера как се отнася към културния живот от времето на социализма един образован човек, неангажиран пряко с ожесточените политически борби днес.
Проф. Николчина говори с въодушевление за  водените в ония години "хубави разговори". Семинарните занимания били стъпили на терена на "свободното говорене". "В началото, казва тя,  представляваше чистата радост от това да можеш да говориш свободно това, което мислиш, в среда, която се отнася с интерес, така че да се получи дебат". Но обстановката тогава е била все пак достатъчно зловеща, защото около тях, свободно разговарящите преподаватели, е било пълно, както съобщава проф. Николчина, със "слушалки", т.е. доносници на ДС. Но странно е, че дори и при това плътно обкръжение от доносници никой от  преподавателите не е бил изпратен на лагер, доколкото всяко отклонение от езика на господстващия режим се е наказвало, както ни уверява проф. Николчина, с изпращането в лагер. Остава да мислим, че или в тези "свободни разговори" не е била проявявана особена смелост (която именно би трябвало да е източник на "чистата радост"), или пък, че тези  разговори изобщо не са били преследвани от страшния тогава режим.  
Но като приемам за сведение твърдението на  проф. Николчина, че духовната атмосфера в ония години е била непоносимо тежка, ще си позволя да запитам, дали тя, специалистката по литература, би могла да ми посочи днес поне един писател, който да се намира на равнището на писателите от онова лошо време като например Димитър Димов, Димитър Талев, Николай Хайтов, Антон Дончев, Валери Петров, Георги Константинов, Йордан Радичков, Вера Мутафчиева, Емилиян Станев, Тончо  Жечев, Павел Вежинов (спирам, защото списъкът е прекален дълъг). Питам, но не чакам отговор. Нямам нужда от него. Проф.Николчина не пропуска да отбележи, че в ония години хората, представете си, са се редили на опашка за банани, но отбягва да ни каже, кога все пак трудовият народ е живял по-добре - когато нямаше банани, но имаше хляб за всички, или когато има банани, но няма хляб за стотици хиляди български граждани.
По същото време, когато се запознах с интервюто на проф. Николчина, прочетох във в. "ПРЕСА" и интервюто с една друга жена - Найда Манчева, жена със съвършено противоположен социален статус. Докато г-жа Николчина е водила своите "сладки разговори" в Софийския университет, Найда Манчева, тази почти необразована, учила само до четвърто отделение жена, в продължение на няколко десетилетия е работила на 30-40 тъкачни стана, за да облича нашия народ, включително и сладкодумните наши професори. За своята самоотвержена трудова дейност Найда Манчева бе удостоена с най-високи държавни отличия, а се и радваше на искреното уважение на трудовите хора у нас.  
В разговора за нашето близко минало Найда Манчева използва думи, които очертават картина, съществено различна от картината, която ни очерта проф. Николчина. 
Питат Найда, родена на 10 ноември, дали през 1989 г. е празнувала рождения си ден. "Какво да празнувам? - отговаря тя. - Новото робство ли? 10 ноември ме завари в завода на машините. Не съм доволна от тази пуста демокрация. Какво да празнувам? Преди 10 ноември бяхме уважавани. Ние се съревновавахме кой повече работа ще отметне. След 9 септември 1944 г. народът беше гол и трябваше да даваме тон на машините за повече производство..." По-нататък Н. Манчева говори за охулваната днес БКП: "Тогава партията се грижеше  за работниците и имаше уважение към нас". Нейната оценка за днешна България е кратка и ясна: "С две думи: демокрацията не донесе нищо хубаво на България. Вместо да отиваме нагоре и да се оправяме, ние падаме надолу".
Ето две жени, живели в едно и също време, в една и съща страна, които ни очертават два различни свята. На коя трябва да повярвате? Предлагам да повярвате на Найда Манчева, защото нейният глас е гласът на трудова България - най-достоверният глас днес.