Тревогите на натегачите

Очакваните и все още невидими последствия от съвременната политическа динамика от Америка до България свидетелстват за тайния страх и скриваната треска на тези хрантутници, които получават огромни средства от чужбина за своето битово състояние и медийна популярност. Не зная до каква степен кранчето на тази помощ ще бъде затворено, но явно ще бъде намалено с оглед на цялата философия на предстоящата американска политика в Европа.
Навремето, преди Втората световна война, най-големият позор за една формация политическа или друга идейна, е това, че е подпомагана от чужбина. Даже самото Априлско въстание от турската преса и дипломация бе обяснявано като инспирирано от златото на Москва и рублите на Петербург, в което няма никаква доза истина, разбира се. Днес да живееш за сметка на постъпления от чужбина е престиж, едва ли не показател за твоята обществено-политическа значимост. На мен са ми смешни тези хора, но те доволно са надебелели и са осигурили дори и внуците си. Естествено, имат опасения, че част от тези благини ще бъдат ограничени, ако се промени политиката на САЩ.
Казвам това за всички, които днес се експонират като западофили и забравят датата 14 декември 1941 г., на която с "бурни аплодисменти, преминаващи в овации" България обяви война на Англия и Америка. Тези хора, които разправят колко прекрасна била обстановката в България преди 9 септември 1944 г., нека да кажат на майката на майор Томпсън, че той е убит от демократи. 14 декември е поредната индикация за безсмъртното българско нагаждачество. Потомците на тези, които обявиха война на САЩ - какъв комичен факт!, днес са големи поклонници на тази страна. В по-близкото ни съвремие всички те бяха въодушевени от нашата подкрепа и участие във войната в Ирак, а при дебата Тръмп-Хилъри Клинтън и двамата се чудеха как да покажат пред очите на Америка и пред очите на света, че нямат нищо общо с тази работа. Това безумно неглижиране на неща, които си вършил, и то в близкото минало, свидетелства, че нашият свят е пълен с лицемерие, метаморфози и с раболепие.
Почти е сигурно, че ако Тръмп действително изпълни намеренията си за промяна в американската политика, същите хора у нас, които досега нападат Русия като агресор и венцехвалят НАТО, ще станат първи "тръмпаджии". Ако беше възможен вариант Ялта-2, всичките тези ще застанат с китки на Орлов мост, и на софийското летище да приемат "братята". Тъгата в този случай е, че и "братята" ще ги прегърнат, без да се интересуват какво са говорили и правили преди това. Тези хора приличат много на някогашните партийни строители, които изпадаха в бяс, ако някой каже нещо укорително за това, което проповядат. Те са се напомпали добре с грантове, та едва ли ще бъдат толкова кахърни да преглътнат поредния безсрамен страх и срам, че са защитавали преди това провалени от съвременността неща и политики.
Но понеже дори президентът на държавата ни се проявява като "ястреб", едва ли Русия би била толкова благосклонна към България в бъдеще. Не може да очакваме тя вечно да се отнася с безкрайна снизходителна ласка към българите. Още повече, че в исторически план не сме й били първи приятели в политическо отношение. Нашето русофилство в повечето случаи минава през масата и тостовете. Ако погледнем с един хладен поглед в миналото, ще видим, че няма антируски съюз, към който България да не е била пряко или частично съпричастна. Днес вече Русия едва ли може да се отнася така, все едно, че нищо не е било. Защото, както и да го въртим, България е член на един съюз, военен при това, който Русия смята за враждебен, агресивен, за заплаха. Така че, тези чупки, които българските правителства винаги са правили с оглед на текущата конюнктура, а не на перспективата, вече едва ли ще могат да минават по същия начин като преди. Но няма да се учудя, ако след януари Путин и Тръмп се разберат, на коктейлите в руското посолство да видим същите хора, които досега се слагаха на Обама.
Това изглежда много вероятно пак с оглед на историческото поведение на повечето наши ако не партии, то личности. Тръмп едва ли ще стане пръв приятел на Русия, защото стратегическото противопоставяне си остава. Естествено, то ще бъде изразено не с войни, а със съперничество. Русия боде очите на другите страни със своето справедливо или не, различно и независимо политическо поведение. Освен двете противоположни оси обаче, има страни като Китай и Индия, по-малки като Беларус и Сърбия, които странят от принадлежност към двата "лагера". И тук отново България изпъква с имиджа на страна, която прибързано и често пъти угоднически се присъединява към временните, не към вечните сили в политическата динамика.